Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Завивам покрай далечния край на хиподрума, където хълмът се спуска покрай работилниците на седларите и налбантите, и влизам в дворцовите подземия през страничен вход. Тази част от комплекса е парк: широки пътеки се вият между дъбове и брястове, а морето проблясва между клоните им. Тук е красиво и спокойно, но гледката не ми прави впечатление. Чувствам се зле.
Можеш да влезеш в Хранилището за архиви през двореца на върха на хълма, но тук има читалня, която рядко се ползва, сгушена под отвесните склонове на парка. В торбата си нося свитък и кутия за писане заедно с диптиха от слонова кост, който ми даде Константин. Това ще разтваря вратите пред теб. Вадя го, за да го покажа на стражата, зървам императорския портрет, погледът извит нагоре, за да посрещне Бог. Прибирам диптиха — не мога да гледам това.
Един архивар седи зад гишето в читалнята и анотира някакъв ръкопис. Навеждам се към него през гишето и пъхвам диптиха под носа му. Той ме разглежда. По-млад е от библиотекаря в Египетската библиотека и по-закоравял от него. Жестоките факти от другата страна на бронзовата врата зад гърба му са на един свят разстояние от пречистения въздух на философите и теолозите.
— Имаше един епископ на име Александър. Идвал е тук, вероятно често, за да прави проучвания за една история за Август.
— Помня го. — Той захапва края на тръстиковата си писалка. — От няколко седмици не е идвал.
— Няма и да дойде. Умря. В една библиотека — добавям безпричинно аз.
Архиварят изглежда заинтересуван.
— Трябва да видя документите, които е преглеждал.
— А знаеш ли какви са?
— Надявах се, че ти помниш.
Очите му се стрелват към пълномощното, което лежи отворено на гишето.
— Тези документи са се съхранявали десет години под личния печат на Август, без да бъдат докосвани. Трябваше три пъти да проверя в двореца, преди да повярвам, че на архиепископа наистина е бил разрешен достъп. — Той ме поглежда с присвити очи. — Каза, че бил умрял?
— Просто ми ги покажи — казвам аз изтежко. Още нося вълнената си тога и помещението ме задушава. — Разбира се, стига да не искаш да провериш препоръките ми в двореца?
Той затваря двете плочки от слонова кост.
— Те са наред. Всъщност са почти толкова добри, колкото тези на епископа.
Засмива се, сякаш е пуснал сполучлива шега. Тръгва, влачейки крака, към високата врата, сваля големия ключ от врата си и го пъхва в ключалката. Тя заяжда, но той го завърта с тренирано движение, с каквото селянките късат главите на пилетата.
— След теб.
Все едно че влизаш в мина или в тъмница. В действителния свят това все още щеше да е огромно помещение: под земята сенките сякаш се простират в безкрайността. Колоните, които подпират покрива, се издигат на всеки няколко метра — безжизнените редици на вкаменена гора. Прашни стелажи изпълват пространствата между тях, отрупани с плетени кошници, пълни с навити документи. Човек може да повярва, че тук някъде е струпано цялото познание на света — разбира се, стига да знаеш къде да потърсиш.
Архиварят вдига една лампа и ме повежда дълбоко навътре в лабиринта. На всяка от колоните са изсечени гръцка буква и римска цифра. Докато вървим направо, буквите се сменят, но числата остават същите. Когато завием, числата се сменят, но буквите — не. Цялото помещение е подредено като великанска мрежа.
Въздухът е хладен и влажен като този в гробниците. Потта, която ме покри, докато идвах насам, сега е залепнала като ледена маска върху лицето ми. Треперя въпреки дебелото ми вълнено наметало. Започвам да броя колоните, които отминаваме. XV/Φ. XV/X. XV/ψ. Опитвам се да си спомня гръцката азбука по ред, отброявайки обратно, за да мога да намеря пътя към изхода, ако взема, че се изгубя.
XV/Ω. Архиварят спира. Стигнахме омега — последната буква, макар коридорът да продължава нататък в още по-дълбок мрак. Чудя се какво ли следва. Мъжът вдига бронзовата лампа от ниша, издълбана в колоната, и я запалва със своята.
— Не е ли опасно с този огън? — учудвам се аз. Гласът ми звучи немощно сред гъстия мрак наоколо.
— Няма какво да се прави.
Подава ми новата лампа и се обръща.
— Тръгваш ли си? — Изведнъж отново съм дете, което отчаяно иска да задържи бавачката си в стаята.