Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Всичко наред ли е? — обърна се уважаемият Самюъл Слъмки към мистър Пъркър.
— Всичко, драги мой сър — бе отговорът на дребничкия мъж.
— Надявам се, че нищо не е пропуснато? — рече уважаемият Самюъл Слъмки.
— Нищо не е забравено, драги мой сър, абсолютно нищо. Има двадесет души — добре окъпани — на пътната врата, за да се ръкувате с тях, и шест дечица в ръцете на майките им, за да ги помилвате по главичките и да попитате за възрастта; внимавайте специално относно децата, драги мой сър — този род неща винаги произвеждат голям ефект.
— Ще се постарая — рече уважаемият Самюъл Слъмки.
— Освен това, драги мой сър — добави съобразително дребничкият мъж, — вижте ако бихте могли — не казвам, че е абсолютно необходимо, — но ако се решите и целунете едно от децата, това би произвело огромно впечатление върху тълпата.
— Няма ли да е също тъй благоприятен ефектът, ако първият или вторият ми застъпник го сторят?
— О не, боя се, че няма — отвърна избирателният пълномощник. — Ако вие сам го направите, драги мой сър, смятам, че това ще ви донесе голяма популярност.
— Добре тогава — примирено рече уважаемият Самюъл Слъмки. — Щом трябва… да не говорим повече.
— Подредете шествието! — завикаха двадесетте членове на комитета.
И сред задружните приветствия на скупченото множество музиканти и пазители на реда, членове на комитета и гласоподаватели, ездачи и карети заеха местата си — във всяка от каретите с два коня имаше по толкова господа, колкото можеха да се поберат застанали прави, натъпкани като сардели; в каретата, определена за мистър Пъркър, бяха и мистър Пикуик, и мистър Тъпман, и мистър Снодграс, и около половин дузина членове на комитета.
Последва миг на страшно напрежение, докато шествието чакаше уважаемият Самюъл Слъмки да се качи в своя екипаж. Отведнъж тълпата нададе дружно гръмко приветствие.
— Той излезе — обяви много развълнувано дребничкият мистър Пъркър, защото множеството не можеше да вижда отвсякъде какво става.
Нови викове, още по-гръмогласни.
— Той се ръкува с мъжете! — изкрещя дребничкият избирателен пълномощник.
Нови викове, несравнено по-бурни.
— Той гали бебетата по главите! — извиси глас мистър Пъркър, цял треперещ от вълнение.
Възторжен рев раздра въздуха.
— Той целува едно от тях! — възкликна възхитено дребничкият мъж.
Втори рев.
— Той целува още едно! — една си поемаше дъх разнеженият уредник.
Трети рев.
— Той ги целува всички наред! — изпищя въодушевеният дребен джентълмен. И приветствувано от оглушителните крясъци на тълпата, шествието потегли.
Как и вследствие на какво то се е размесило с другото шествие и как въобще се е измъкнало от последвалата поради това суматоха, е извън нашите възможности да опишем, защото очите, носът и устата на мистър Пикуик са били закрити от шапката му, нахлупена с един удар от някакво жълто знаме още в началото на събитията. Той пише, че при първия поглед, хвърлен от него върху арената, се е видял заобиколен отвсякъде от злобни лица, огромни облаци прах и гъсти колони сражаващи се люде. Той заявява, че е бил измъкнат от каретата от някаква невидима сила и е бил въвлечен самият в някаква боксова схватка; но против кого, как и защо — съвсем не можел да каже. После усеща как някакви хора отзад го тласкат нагоре по някакви дървени стъпала, а когато отмахва шапката от очите си, се намира заобиколен от своите приятели на изборната трибуна, на съвсем първа линия вляво. Дясната страна била запазена за партията на жълтите, а средата — за кмета и неговите чиновници; един от тях — дебелият глашатай на Ийтънсуил — непрестанно дрънкал с някакъв огромен звънец, за да прикани към тишина, а в това време мистър Хорейшоу Физкин и уважаемият Самюъл Слъмки, с ръка върху сърцето, се кланяли с безкрайна любезност на развълнуваното море от глави, заляло площада отпред, а оттам се издигал истински ураган от крясъци, подвиквания, пъшкания и дюдюкания, които можели да сторят чест дори на едно земетресение.
— Вижте Уинкл — рече мистър Тъпман, като дръпна приятеля си за ръкава.
— Къде? — запита мистър Пикуик, слагайки очилата си, опазили се за щастие до този миг в неговия джоб.
— Там — посочи мистър Тъпман, — горе, на покрива на онази къща.
И там наистина, на широкия ламаринен перваз, край керемидения покрив, бяха седнали удобно на два стола мистър Уинкл и мисис Пот и им махаха с кърпички, за да ги поздравят — внимание, на което мистър Пикуик отвърна с въздушна целувка за дамата.