Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
РАБОТНИК АРТУРО КОЛБЪРГ, НАРЕДЕНО ВИ Е ДА ОСТАНЕТЕ ПРЕД ЕКРАНА.
ОЧАКВАЙТЕ ВРЪЗКА С БОРДА НА ДИРЕКТОРИТЕ НА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ БЕЗ КРАЙ“.
На Колбърг му спря дъхът.
Те още ме помнят. След толкова годиш се върнаха за мен. В центъра на екрана се появи индикатор за зареждане на данни и бавно започна да се запълва от ляво на дясно — нещо огромно се теглеше от мрежата. Най-накрая те се върнаха за мен.
Шест години — почти седем — в гетото. Шест години.
Шест години, през които да чака на опашка за достъп до обществения терминал, да се моли за работа и да е щастлив, ако му отпуснат четири или пет дни в месеца; шест години да стои на опашка в столовите за бедняци и да се прави на благодарен за паничката с дневната му дажба от воняща гадост, която трябваше да преглъща, без да дъвче, за да не се задави от вкуса на гнилоч; шест години, през които да бъде блъскан и ритан от хора, които смърдят, от чиито дъх лъха на евтин алкохол и развалени зъби, чиито дрехи са пропити от вонята на стара пот и неумити задници; шест години, през които да дели легло в гетото за временно настаняване с двама други Работници и да спи на смени от осем часа в завивки, мокри от чужда пот и изцапани от флуидите на болни тела.
Неизрязаните нокти на Колбърг драскаха по пластмасовия плот на бюрото му, а устните му се бяха изкривили навътре към зъбите.
Индикаторът беше почти запълнен.
Ако това е сън — реши Колбърг, — той ще свърши, когато индикаторът се запълни. И тогава ще узная истината.
Скоро — твърде скоро, мъчително скоро — щеше да го събуди сръчкване или шамар и той щеше да се освести в тясната си кабинка в клиниката за Работници, пред мътно проблясващия си екран. Щеше да му се наложи да вдигне поглед към някой от мизерните Работници, заедно с които работеше, да свие рамене извинително, да се усмихне смутено и да смотолеви нещо за безсънието си предишната нощ. И което щеше да е още по-лошо, можеше да се събуди и щеше да види началничката си навесена над него, тази Занаятчийска кучка с изкуствени цици и щедро омазвани всяка сутрин с грим бръчки. И злобната змия щеше да го глоби със заплатата му за един час, въпреки че е задрямал само преди десет минути.
Такъв беше животът му.
След пет години на непрестанни убийствени унижения, докато си намираше само временна работа, Колбърг най-накрая беше намерил истинска работа. Тук плащаха по-малка сума на час, отколкото за временните ангажименти, но затова пък беше за постоянно. Като прекарваше шейсет часа седмично зад терминала в кабинката си и вкарваше данните на пациентите в главното ядро на Работническата клиника, той заработваше достатъчно, за да си наеме самостоятелна стая само на три квартала от клиниката, да вземе под наем мрежов терминал и дори да си купува три или четири пъти седмично истинска храна. Беше успял да постигне нещо — макар че само някой друг от гетото за временно настаняване би могъл да оцени това.
Но сега той по някакъв начин знаеше, че е навлязъл в нов свят — свят на мечтите, където всичките му стремежи и детски желания все още можеха да се осъществят.
Спомни си как сутринта се беше измъкнал от леглото си, хвърляйки чаршафите си на земята, и с отвращение бе облякъл вчерашната си риза и панталон. Без душ — прясната вода струваше три марки за десет минути, така че можеше да си позволи да се къпе само два пъти седмично. Солената вода беше по-евтина, но нея я докарваха, без да я пречистват, направо от залива, и след като се изкъпеше с нея, той вонеше и го сърбеше дори повече, отколкото ако изобщо не се е къпал. Избавил се бе от четината върху бузите си с помощта на крем депилатор и едва тогава бе съобразил, че се е успал с половин час. Беше му се наложило да тича до клиниката и да се отбележи, че е пристигнал само една минута преди началото на работното време; това му беше позволило лукса да посрещне злобния поглед на Занаятчийската кучка с леко самодоволна усмивка.
— Артур — беше заговорила сурово тя.
Колбърг се беше прегърбил над клавиатурата, поемайки си дъх, възнамерявайки да я поправи, но навреме беше забелязал как тя е повдигнала вежди и е свила крайчеца на устата си — тя чакаше той да я поправи, надяваше се да ѝ напомни, че е Артуро, за да може да го нарече Артур отново — още една демонстрация на това колко лесно би могла да потъпка малкото достойнство, което му е останало. Така че той се бе отказал да ѝ достави това удоволствие. Беше затворил очи за момент, за да си събере мислите, и беше отвърнал учтиво: