Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Екранът беше тъмен. В него смътно се отразяваше лицето на Колбърг и се виждаше, че случилото се не беше оставило никакви следи върху него; той си изглеждаше по същия начин, както и преди минута. Но сега се чувстваше лек, готов да полети, изпълнен с въздух и светлина. Сега вече разбираше — да, било е сън.
Това беше сън, всичко.
И винаги щеше да бъде сън.
Никога нямаше да се пробуди.
— Мари… — изрече той апатично. „Мари“ беше името на Занаятчийската кучка. — Мисля да те изчукам.
Едното ъгълче на устата ѝ се изви в спазма надолу към масивната ѝ челюст, сякаш беше получила паралитичен удар. Тя отстъпи назад, издавайки дълбоки гърлени звуци; после промърмори нещо неясно за нервен срив и за обаждане на доктора.
Колбърг бавно прекара език по отпуснатите си устни. Гледаше я и осъзнаваше, че той и тя не са отделни личности; че всъщност той беше по-ярко изражение на енергията, който и двамата споделяха. Тя беше листо, но той беше дървото… Не, това не беше точно. Концепцията сама се организираше в мислите му — или може би той около нея. По-скоро беше така: тя беше сграда, а той — градът.
Тя беше човек, а той — човечеството.
Той виждаше къде тя си пасва с него и къде — той с нея, можеше да усети и животите на Работниците наоколо: техните бледи светлинки чезнеха на фона на неговата светлина. Виждаше ги изцяло, отвътре и отвън, техните дребни стремления и вяли страсти, жалките им надежди и нищожните им страхове. Вълновият фронт на разширяващото му се самосъзнание се разпространяваше в геометрична прогресия и с всеки погълнат разум отиваше все по-далеч — отвъд сградата, отвъд квартала, в целия град. Тук-там вкусваше животи, които му бяха познати: измет във вонящите тресавища на улиците в гетото; грозните фантазии на съседа му в общежитието; самодоволната боязън на бившия му секретар Гейл Келър; праволинейната преданост на техниците от Студията; и сладострастната преданост на Трудоваците.
Може би в края на краищата това не беше сън; може би животът на Артуро Колбърг беше сън, още от детството му, отровено от смесената кръв на кастово неравностойните му родители, през впечатляващото му издигане до управител на Студията и още по-впечатляващото му падение.
Може би едва сега се пробуждаше.
Той се докосна до разпръснатите искрици, представляващи индивидуалните животи на членовете на Борда на директорите. Дари ги с мъничка част от своята благодарност и вкара във всеки топлина и задоволство от добре свършената им работа. В отговор те охотно изразиха своята преданост. Верните му жреци го бяха въплътили в човешко тяло; той ги обичаше за това, те също го обичаха.
С ехото на властта, кънтящо в главата му, Колбърг се запита какво да прави сега — и отговорът беше очевиден.
Каквото си поискам.
След като се беше слял с океана от човешки души, изборът между службата и личната изгода беше изчезнал — вече нямаше разлика между тях. Той отново прехвърли поглед върху Мари, вторачи се и показа зъбите си в усмивка с цвета на изпражнение.
— Стой на място! — нареди тя, бледа като мляко. — Ако направиш и крачка извън кабинката си, ще повикам Социалната полиция.
— Няма нужда — каза Колбърг, демонстрирайки радостната си похот. — Те вече са тук.
Вратата на залата се отвори като от ритник и вътре нахлуха социални полицаи, отряд за разпръскване на безредици в пълно снаряжение: двайсет и петима бойци с огледални шлемове и ризници против куршуми, с преметнати пред гърдите си силови пушки и шокови палки на коланите. Всички освен Колбърг застинаха пред терминалите си; чиновниците, внезапно поддали се на древните стадни инстинкти, осъзнаха, че всяко движение би означавало да излязат извън тълпата. Което от своя страна би означавало, че ще станат белязани.
Те знаеха, че надзирателката Занаятчийка вече е белязана.
Колбърг излезе насред стаята, виждайки как собственото му лице се отразява във всеки от огледалните шлемове. Всички тези отражения му се усмихваха, както и той на тях. Най-близкият полицай съвсем леко наклони глава.
— На ваше разположение сме — изрече безизразно дигитализираният му глас.
— Запечатайте залата — промърмори Колбърг. После от кухата сърцевина, на чието място някога се бе намирал мозъкът му, изплува по-добра идея. — Не, запечатайте сградата.
Полицаят вдигна ръка, за да набере заповед на клавиатурата, монтирана на ръкава на дрехата му.