Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Да, Занаятчия?
— Артур — беше повторила тя натъртено, — аз знам, че си наясно, че правилата на тази клиника изискват служителите, въвеждащи данни, да пристигат на работно място петнайсет минути преди началото на работния ден. Не си мисли, че ще можеш да се измъкнеш за кафе или да използваш тоалетната преди почивката в девет и половина. Трябва да идваш по-рано, за да можеш да се погрижиш за личните си нужди, преди да седнеш да работиш.
— Да, Занаятчия.
— Ще те наблюдавам.
Бузите му горяха; чувстваше дори през преградите на кабинката как останалите чиновници го наблюдават и си представяше как са застинали над клавиатурите си, без да дишат, и са вирнали вратове, докато слушат как тя го унижава.
— Да, Занаятчия.
Колбърг страдаше в кънтящата тишина.
Най-накрая Занаятчийската кучка беше вдигнала поглед към останалите и в залата като вълна беше започнало да се разпространява приглушеното тракане на клавиши, и Колбърг беше успял да си поеме дъх отново. Сигурно в този момент съм задрямал, реши той, защото преди този момент денят си беше напълно обичаен.
Индикаторът се запълни докрай и изчезна.
За миг екранът проблесна в чисто бяло, сякаш кристалите в него бяха изгорели. От проблясването го заболя — заболяха го лицето, слепоочията, ушите му, болеше го сякаш светлината е проникнала в черепа му и сега блъска очните му ябълки една към друга.
Колбърг се задъха, от болката зад клепачите му разцъфнаха видения, сякаш се сваляха от мрежата директно в мозъка му; той видя себе си, отново като Администратор, видя как триумфално се връща в обятията на Студията, как възторжени членове на нисши касти го внасят на раменете си през желязната порта.
Проблясък…
Не са възстановили кастата му, а са го повишили; Бизнесмен Колбърг на подиума на Световния център в Ню Йорк приема президентския пост на Студията от Уестфийлд Търнър.
Проблясък…
Незаетият Колбърг се пенсионира от Студията, за да отпътува на частния си остров в Йонийско море, където да прекара остатъка от дните си в сибаритски разкош и в сатирски удоволствия, немислими за нисшите касти…
И в този момент той разбра. Това беше нещо повече от видение; това беше предложение.
И в същото време беше тест.
Той беше прекарал седем години в пустинята и сега му предлагаха власт над всички земни царства. Това беше нещо повече от пакет информация, свален от мрежата в мозъка му. Това беше предложение за невъобразима власт; могъществото на бог.
Той стисна зъби така, че от венците му потече кръв. Остави ме, Сатана.
На мястото на изчезналия индикатор се беше появило меню с две опции:
● СЛУЖБА ● ЛИЧНА ИЗГОДАКолбърг стисна челюсти и се изправи. Горд от себе си и от своето призвание, той с непреклонна увереност премести курсора върху „СЛУЖБА“ и го натисна.
Сигнализаторът звънна и менюто изчезна. Ослепителна белота изтри всичко от екрана, хвърляйки за миг черни сенки зад гърба на Колбърг и замъглявайки зрението му, сякаш е погледнал към слънцето.
Дъхът му секна и почувства как му се повдига: нещо огромно и противно се промъкваше в устата му, в гърлото му; очите му се напълниха със сълзи и лицето му пламна в агония, докато светлината изгаряше плътта му. Но по някакъв начин той успя да прочете последното съобщение, изписано с черни букви върху абсолютната белота:
ТИ СИ ЕДИНСТВЕНОТО МОЕ ЧЕДО ВЪЗЛЮБЕНО, ДОВОЛЕН СЪМ МНОГО ОТ ТЕБ.
А после в него нахлу сила — през очите, в гърлото, през носа и ушите му, отвори ректума му и се плъзна по дължината на сбръчкания му член, вливайки в него огромна похот; изпълни вътрешностите му до пръсване, наду го като въздушен балон, разтвори и смля червата му, сърцето му, дробовете и костите — всичко, намиращо се под неговата разтеглила се кожа. Очните му ябълки се издуха и заплашваха да се пръснат заради вътрешното му налягане.
Той изпищя от болка, затворил очи и опитвайки се да ги удържи на мястото им — и сякаш този вик разруши заклинанието и болката изчезна, без да остави дори следа след себе си.
Той отвори очите си отново. Всички се бяха вторачили в него, подали се над кабинките си в целия си ръст, така че се виждаха само мазните им коси и любопитните очи. Занаятчийската кучка изглеждаше определено разтревожена.
— Артур — рече тя сурово, — надяваме се, че имаш някакво обяснение за това… за това нарушаване на дисциплината. Ако си болен, би трябвало да се обърнеш към лекаря преди началото на смяната. А ако не… — Тя многозначително млъкна.