Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Колбърг се обърна грациозно и без усилие, сякаш играеше балет в безтегловност. Срещна погледа на Занаятчийската кучка и членът му се втвърди толкова внезапно, че дъхът му стана плътен и горещ. Тестисите му пламтяха.
— Нея — каза той, посочвайки я.
Тя изкряка дълбоко в гърлото и се обърна, сякаш искаше да избяга във вътрешните помещения. Двама сопита я сграбчиха и я повалиха на пода. Тя стенеше и плачеше, и умоляваше. Колбърг пристъпи напред и се извиси над тримата.
— Дрехите ѝ.
Единият я задържа, притискайки лицето ѝ в мръсния килим, а вторият извади нож и разряза дрехите ѝ. Плътта ѝ беше бледа и отпусната, на задника и по бедрата ѝ имаше торби от тлъстини. Колбърг свали ципа си и членът му изскочи навън.
— Обърнете я по гръб. Трябва да ме целуне, когато свърша.
Полицаите я обърнаха и единият от тях разтвори краката ѝ. Огромните ѝ гърди се разстлаха върху ребрата ѝ, зърната ѝ, наподобяващи използвани презервативи, се доближиха до лактите ѝ. Хм — помисли си Колбърг. — Все пак не са изкуствени. Той се спусна на колене пред нея.
За смазка му се наложи да се изплюе в чатала ѝ.
Членът му влезе в нея и Колбърг започна да се движи нехайно, безстрастно, с отчуждено любопитство наблюдавайки как тя се мята под него, уловена от желязната хватка на социалните полицаи. Да я обладава, беше интересно по някакъв абстрактен начин, защото, насилвайки я, той насилваше себе си, и наблюдаваше това през очите на шокираните си колеги. Беше, като да мастурбира пред огледало.
Идеалният начин да се събуждаш сутрин, реши той.
— И знаеш ли какво? — рече той. — Събудих се гладен.
Наведе се и впи зъби в гръдта ѝ. Плътта ѝ беше жилава, лепкава и стара, а кучката се мяташе все по-силно и пищеше още по-силно, но след като добре се постара, той все пак успя да отхапе къс от нея. Дъвчеше бавно, наслаждавайки се на деликатния вкус и еластичната структура, но в края на краищата това означаваше за него не повече, отколкото ако беше отхапал някой нокът. Облиза кръвта от устните си, кимна на себе си, усмихна се и се наведе за нова хапка.
4.
Специалното излъчване на живо на „Най-новото от Приключенията“ проблясваше в огледалото на бюрото на Тан’елкот. Джед Клиърлейк беше хванал Хари Майкълсън на Фенкона в Лос Анжелис и водеше интервюто от залата на конвента — предоставяйки на Майкълсън огромна аудитория, за да каже мнението си относно „ХРВП кризата в Отвъдие“, докато на заден план се кривяха пред камерата стотици фенове в маскарадни костюми.
Макар че широкият спектър от костюми отразяваше преклонението пред стотици Актьори, както активни, така и пенсионирани или мъртви, уловеното от камерите потвърждаваше, че популярността на Каин си оставаше неизменна. Десетки от дошлите на конвента бяха пременени като самия Каин, мнозина други — като Палас Рил, някои като Бърн, Пуртин Клейлок или Кулан Г’Тар; неколцина — обикновено не много спретнати и страдащи от затлъстяване — бяха с костюма на Ма’елкот.
Тан’елкот слушаше интервюто само с половин ухо; вниманието му беше привлечено предимно от гостите.
Артуро Колбърг седеше до бившия император, взирайки се в екрана с маниакално внимание; пухкавите му рибешки устни бяха зяпнали, и той леко скимтеше като разгонена котка. Беше пристигнал в компанията на четирима социални полицаи в пълно снаряжение. Сега те стояха около Колбърг и Тан’елкот, готови да се задействат, стиснали шоковите си палки и силовите си пушки. В огледалните им шлемове проблясваше отражението на предаването, виждаха се и осветените от огледалото лица на Колбърг и Тан’елкот.
Тан’елкот все още не можеше да разбере дали сопитата са тъмничари на Колбърг, или негови охранители.
Обаждането на Борда на директорите беше дошло само няколко минути преди пристигането на Колбърг. „Вие познавате Работник Артуро Колбърг. Работник Колбърг се ползва от пълното ни доверие. Отнасяйте се към него както към нас.“
Той знаеше, че отвъд пределите на възприятията му кръжат опасни сили като акули около потъваща лодка. Социалните полицаи не изпълняваха заповедите на Колбърг, но не личеше и той да им се подчинява; всъщност откакто беше пристигнал, Колбърг беше говорил само с Тан’елкот, а сопитата бяха останали безмълвни така, като бяха и безлики. Той нямаше и никаква представа дали съзнават, че съвременните им оръжия са абсолютно безполезни в нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума; без техните парализиращи нервите заряди шоковите палки не бяха нищо повече от обикновени тояжки.
Докато Тан’елкот ги изучаваше, той отново и отново преминаваше в ментално зрение — това му беше не по-трудно, отколкото на някой обикновен човек да мигне. Когато му се удадеше да превключи достатъчно бързо, понякога улавяше проблясък от някаква странна енергия, витаеща около петимата. Не Обвивките им — в обичайния смисъл на думата те, изглежда, нямаха Обвивки, — а някаква странно завихряне. Но щом се вгледаше по-внимателно, завихрянето изчезваше; способен беше да го зърне само за миг с крайчеца на окото си.