Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Тан’елкот замълча многозначително.
— Късмет.
— Късмет… — Тан’елкот изплю думата с ярост, която изненада дори самия него. — Късмет е дума, с която невежите обявяват своето невежество! Те са слепи за същността на силите, които движат Вселената, и наричат своята слепота „наука“ или „здрав разум“, или „прагматизъм“; а когато се блъснат в стена или паднат в пропаст, наричат своята непохватност лош късмет.
— Готови сме да се задоволим с премахването на Палас Рил; може би ще успеем да намерим някаква междинна цена.
Тан’елкот изсумтя.
— Явно смятате, че като я убиете, ще спасите себе си и своите планове. Всъщност е точно обратното. И доказателството за това е, че аз стоя пред вас. Искате да попречите на Палас Рил? Най-напред убийте Каин.
— И отново: защо ни е необходима вашата помощ?
Със сигурност дори дебили като тези можеха да видят простата истина, ако я нарисува пред очите им.
— Защото — изрече той търпеливо — никой друг не разбира наистина какво представлява Каин. Ще го научите и без мен, но твърде късно. Той сам ще ви научи на това — но вие ще отнесете това познание в гробовете си. Ако отхвърлите предложението ми, ще умрете, проклинайки собствената си глупост. Искате ли да узнаете каква е съдбата на онези, които се изправят срещу Каин? Попитайте Артуро Колбърг.
— Артуро Колбърг? — Последва дълга, много дълга пауза — твърде дълга за отговор на риторичен въпрос. — Идеален избор — каза най-накрая гласът. — Ще го попитаме.
3.
Артуро Колбърг се вкопчи в меламиновата повърхност на работния си плот; по белезите му под остатъците от косата му струеше пот. През изминалите години кожата на лицето му беше станала като хартия: пожълтяла от старост, суха и набръчкана. Само устните му, наподобяващи разрез в суров черен дроб, бяха съхранили гумената си пухкавост. Стиснатите му зъби бяха потъмнели от кариеси.
Сънувам — помисли си той. — Това е само сън.
В ъгъла на екрана му, където беше пощенската кутия, проблясваше ярък диск. А в него се виждаше рицар в доспехи, яхнал вдигнал се на задните си крака крилат кон. Съобщение от Студията.
Сигурно беше сън.
Но не приличаше на сън. Преградените кабинки тук — в отдела за прием на пациенти — бяха кристално ясни и до болка познати. През тънките стени се чуваха стоновете на пациентите в стаите за преглед, във фоайето някой ридаеше с вбесяваща монотонност. Две домашни мухи, издути и тромави заради изпитата кръв, жужаха лениво край флуоресцентните лампи на тавана.
Рискува да хвърли поглед встрани, за да се увери, че надзирателят няма да го хване, че се отвлича от работата. Чиновниците в съседните кабинки както обикновено бяха наведени над клавиатурите си и трескаво барабаняха по клавишите. Тук, в работническата клиника в гетото „Мишън“, плащаха отделно за количеството въведени данни: една десета от марката за всеки попълнен формуляр. Колегите му се вглеждаха с маниакално упорство в екраните си, и в залата вонеше на киселата им от страх пот.
Годините, прекарани в гетото за временно настаняване, бяха изпили тлъстините от ръцете на Колбърг и бяха съсухрили ловките му някога пръсти, докарвайки им артрит. Той едва позна дланта, движеща курсора към пощенската кутия, защото за един дълъг сладък миг си спомни каква е била някога.
И какъв е бил той.
Спомни си как седеше в Корпоративния съд, наблюдавайки как се трупат уликите срещу него, наблюдавайки парада от Актьори и техници, сопита и съперници Администратори, докато те минаваха и хвърляха своята купчина пръст върху гроба, в който той беше погребан жив. Спомни си как свидетелства против него Ма’елкот; спомни си надменното презрение, непроницаемото достойнство, яростния гняв в тирадите на бившия император.
По време на тези безкрайни часове на унижение Колбърг не можеше да направи нищо, освен да седи на скамейката на подсъдимите, вцепенен и изгубил всякаква надежда. Много добре знаеше, че ще бъде унищожен, защото Студията — силата, който можеше да го спаси, ако беше застанала на негова страна, и така да му се отблагодари за преданата и самоотвержена служба — се беше обърнала против него. За да спаси себе си, тя го беше низвергнала. Беше се изгаврила с него. Беше изкормила живота му. Беше го лишила от всичко, което даваше смисъл на съществуването му, и го беше захвърлила в канавките на гетото за временно настаняване.
Той натисна с курсора иконата и насред екрана се отвори диалогов прозорец.