Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Очите на Тан’елкот се разтвориха широко и той за момент застина изумен. Някъде дълбоко в разкрилата му се истина лежеше проблемът, който разколебаваше неговата увереност…
Поначало той беше едно цяло, съставено от отделни части. Беше предал всички спомени за това какво е да е самотна душа на призраците, населяващи вътрешния му свят. От онзи момент, в който Ма’елкот се беше самосъздал от потока от сила от короната на Дал’канит, той беше станал господар на хор от вътрешни гласове. През годините този хор се беше разраснал в симфония, на която той беше диригентът: множество гласове, множество съзнания, множество животи, но подчинени на неговата воля.
Той вече не беше Ма’елкот; последният му акт на самосътворение беше да превърне бога, който е бил някога, в най-великата от сенките във вътрешния му ад. Въпреки самоосъждането в новото му име Тан’елкот знаеше, че е нещо повече дори от това, което е бил Ма’елкот: по-човечен, по-тясно свързан с пулса на времето и стремежите на плътта, които ръководят живота на смъртните. И беше по-добър творец — което в края на краищата беше най-важното.
Изкуството винаги бе било главната му страст.
Ханто Сърпа още от най-ранната си възраст беше заклет колекционер; именно тази му мания го беше накарала да стане некромант. Умението на некроманта се състои в това да извлича останките от структурите на Обвивките в труповете, да улови слабото ехо на разума, одушевявал някога плътта. Опитният некромант може временно да настрои собствената си Обвивка към тези остатъчни вибрации и да прочете отломките на спомени, които те изразяват.
Много от творците крият свои произведения, които не са достигнали нивото на личните им стандарти; много от тези произведения може да бъдат загубени завинаги, ако творецът не остави записки за тях. Ханто използваше способностите си, за да извлича спомени от костите на великите, и личната му колекция постепенно се попълваше с неизвестни шедьоври на майсторите. Той не би могъл да докаже автентичността им и никога не би получил за тях цена, отговаряща на истинската им стойност, ако ги продадеше, но какво от това?
Той нямаше никакво намерение да ги продава.
Ханто имаше свои възгледи за изкуството. За него то беше не просто създаване на прекрасното и никога не бе било просто отражение на реалността. Дори не и отражение на истината.
Изкуството беше създаване на истина.
Има една пословица, че за чука всички наоколо са гвоздеи. Величието на изкуството се състои в това, че то е способно да показва на чука от тази пословица как виждат света отвертката и ралото, и Глиненото гърне. Ако реалността е съвкупността от нашите възприятия, то с разширяването на гледните точки може буквално да се разшири реалността.
Ханто мечтаеше да владее Вселената.
Точният момент, в който той се превърна от колекционер в творец, беше загадка. Може би наистина маниакалните колекционери са винаги несполучили творци, купуващи нещата, които нямат дарбата да създадат. А може би докосването до умовете на онези покойни творци го беше променило по някакъв начин; може би гледайки света през очите на всички тези мъртви творци, той по някое време беше добил собствена визия.
Тан’елкот беше нещо повече от съвкупността от личните си преживявания, той беше съвкупност от съвкупностите, които представляваха хората, живеещи в ума му. Повече от петнайсет години той имаше абсолютен контрол над тези сенки. Чия друга воля би могла да протегне ръка към незавършената скулптура освен неговата собствена? Чия воля беше изменила осанката на неговия „Давид“ и беше променила челюстта му така, че да изразява отчаяние и примирение? Чия воля би могла да вземе в ръце чука и длетото без неговото съгласие, дори без неговото знание?
Далеч в дълбините на апартамента му иззвъня сигнализаторът на терминала му.
2.
Тан’елкот се понесе надолу по стълбите към мрачния приземен етаж; спря се за миг пред бюрото си, за да увеличи осветлението и да оправи дрехите си.
В диалоговия прозорец на екрана примигваше логото на „Приключения без край“.
Той се настани тежко и величествено в креслото си.
— Ирида — нареди той, — приеми обаждането. Аудио и видео.
— Професионалист Тан’елкот, наредено ви е да останете пред екрана на терминала си. Очаквайте аудиовръзка с Борда на директорите на „Приключения без край“.