Небесносини грехове

Кръстът пак лежеше безопасно под ризата. След като го прибрах под дрехата, престана да свети, но продължаваше да излъчва пулсираща топлина.

Жан-Клод беше завързал синята хавлия около кръста си и тя се спускаше почти до глезените му. Бе увил косата си с по-малка хавлия и синият цвят на плата подчертаваше синьото на очите му. Докато гледах лицето му, без цялата коса, ми приличаше повече на момче. Скулите бяха тези, които спасяваха лицето му от това да изглежда крайно женствено. Продължаваше да бъде хубав, но без този черен воал от коса, бе на милиметър от красив.

Ашър продължаваше да е облечен с нищо друго, освен със засъхнала кръв и с водопада от собствената си коса. Обикаляше стаята с големи крачки като уловен в клетка звяр.

Жан-Клод седеше на ръба на леглото, а сините чаршафи още бяха изцапани с кръв и други течности. Изглеждаше обезсърчен.

Стоях колкото може по-далеч от тях и стисках ръце през корема си. Бях оставила презраменния си кобур, така че да не докосвам оръжието си докато споря. Надявах се да смекча враждебността, не да я увеличавам.

Жан-Клод беше покрил лицето си с длани, виждаше се само бледа кожа и син плат, и бе заобиколен от хавлии и чаршафи.

- Защо го направи, mon ami?! Ако се беше държал прилично, сега щяхме да сме заедно така, както е писано.

Не бях сигурна, че ми харесва убедеността на Жан-Клод в мен, но не можех да споря без да излъжа, така че си замълчах. Да си затварям проклетата уста рядко беше лош избор от моя страна.

Ашър спря да обикаля и отвърна:

- Анита усети как се храня. Тя бе наясно, че мога напълно да подчиня съзнанието й. Не ми забрани да го правя. Каза да я взема, да се храня от нея, така и направих. Действах така, както тя ми каза и тя знаеше как бих го направил, защото веднъж вече ме е хранила.

Жан-Клод повдигна лице от дланите си като удавник, който се надига, за да поеме въздух.

- Знам, че си се хранил от Анита, когато си умирал в Тенеси.

- Тя ме спаси - отвърна Ашър. Беше се приближил до ръба на голямото легло с балдахин.

Наблюдавах двамата как са обградени от сините завивки, където съвсем наскоро се бяхме забавлявали прекрасно. Стоях права и желаех и двамата, вкопчих ръцете си в себе си, сякаш ако се държах здраво за нещо, щях да попреча на желанието.

- Oui, тя те е спасила, но в онзи момент ти не си подчинил напълно съзнанието й, защото щях да усетя докосването ти върху съзнанието и сърцето й, а то не бе там.

- Опитах да подчиня съзнанието й, защото ми се струваше, че всеки вампир, който пие кръв от нея, по някакъв начин се оказва под нейно влияние, под влиянието на силата й. Сякаш когато един вампир се храни от нея, тя е тази, която го контролира, а не обратното.

Останах на мястото си, но не можех да подмина тези думи.

- Повярвай ми, Ашър, не се получава така. Хапали са ме вампири и са ме подчинявали.

Той ме погледна с невероятно бледите си очи.

- Но преди колко време е било това? Мисля, че оттогава силите ти са се увеличили.

Погледът ми продължаваше да се спуска надолу по тялото му, по следите от кръв върху тази бледа, леко златиста кожа. Затворих очи, защото имах нужда да престана да виждам мъжете, за да отговоря.