Момиче на пружина

„Аз не съм като теб“ — помисли си Каня.

Същият тих смях в главата ѝ. „Винаги съм го знаел.“

„Защо просто не ме уби, щом си го знаел?“

Гласът мълчеше. Радиото все така ги заливаше със звуците на стадиона и двубоя муай тай. Чароен срещу Сакда. Добър двубой. Но или Чароен внезапно беше влязъл във форма, или на Сакда му бяха платили да падне. Така или иначе, парите, които Каня беше заложила, щяха да отидат в чужди джобове. Очевидно беше, че срещата е нагласена. Може би Торният лорд бе решил да инвестира в нея. Каня се намръщи.

— Двубоят ли не ти харесва? — попита Наронг.

— Винаги залагам на губещия.

Наронг се разсмя.

— Точно затова е добре да имаш предварителна информация. — И ѝ подаде един лист.

Каня плъзна поглед по имената в списъка и каза:

— Това са приятели на Прача. Някои са генерали. И той ги пази така, както кобрата е пазела Буца.

Наронг се ухили.

— Точно затова ще се изненадат, когато Прача се обърне срещу тях. Удари ги. Нека ги заболи. Нека разберат, че министерството на околната среда се отнася еднакво към всички нарушения. Че е дошъл краят на фаворизирането. Че вече няма приятелства и лесни сделки. Покажи им, че новото министерство на околната среда е непоклатимо.

— Опитваш се да забиеш клин между Прача и неговите съюзници? Да ги разгневиш и да обвинят него?

Наронг вдигна рамене. Не каза нищо. Каня дояде супата. Предположи, че това е краят на инструкциите, и стана.

— Трябва да тръгвам. Не искам хората ми да ме видят с теб.

Наронг кимна да потвърди, че срещата им е свършила. Каня излезе от закусвалнята, последвана от стоновете на запалянковците, разочаровани от малодушието на Сакда и новопридобития кураж на Чароен.

Спря на ъгъла под зеленото сияние на, метановите лампи и приглади униформата си. После погледна отново списъка на Наронг и се постара да запомни имената.

Упоменатите мъже и жени бяха сред най-близките приятели на Прача. А сега трябваше да бъдат настъпени безмилостно като жълтите карти в техните кули. Точно толкова безмилостно, колкото генерал Прача беше настъпил навремето едно малко рибарско селце в североизточната провинция.

Трудна задача. Но, като никога, справедлива.

Смачка листа. „Такъв е нашият свят — помисли си. — Око за око, докато всички не измрем и кръвта ни не изтече за угощение на чешърките.“

Запита се дали в миналото наистина е имало по-добри времена, златна ера, подхранвана от петрол и технологии. Време, когато решението на един проблем не е пораждало автоматично друг. Проклети фаранги. Проклетите калорийници с техните лаборатории и генномодифицирани посеви, които уж щели да нахранят света. И модифицирани животни, които щели да работят много по-ефективно и с много по-нисък разход на енергия. Калорийниците от „АгриГен“ и „ПурКал“, които твърдяха, че с радост ще нахранят целия свят, охотно ще експортират патентованото си зърно, а после винаги намираха начин да отложат доставките.