Империя на бури

Хайде, хайде, хайде...

Те я подгониха като хрътки, надушили заек.

На север имаше пясъчен нанос, ограден от рифове.

Лизандра бясно се втурна към него.

Единият от уивърните се оказа по-ловък от другия, достатъчно, че зъбатата му челюст да щракне точно до опашката й…

Водата стана по-бистра, по-прозирна. Лизандра полетя право към рифа, издигайки се от дълбините като внезапно застинал титан. Свърна около наноса...

И уивърнът изникна пред нея, докато вторият още я преследваше.

Умни твари.

Тя се хвърли встрани в плитчините на наноса и позволи на инерцията да я преобърне, отново и отново, доближавайки я до тясната ивица пясък. Накрая заби надълбоко нокти, за да спре; пясъкът се разхвърча, засипа я и повдигна опашката й, струпвайки се под нея. Тялото й тежеше много повече извън водата...

Уивърнът, на който му беше хрумнало да я пресрещне, изскочи върху насипа.

Тя атакува внезапно като усойница.

Докопа с челюсти открития му врат и стисна.

Уивърнът подскочи и стрелна опашка към нея, но тя съумя да забие своята в гръбнака му. И прекърши гърба и врата му едновременно.

Черна кръв с вкус на гнило месо заля гърлото й.

Тя пусна мъртвия уивърн на пясъка и плъзна поглед по тюркоазеното море, отломките, двата оставащи кораба, пристанището...

Къде беше вторият? Къде, по дяволите, се беше дянал?

Явно имаше достатъчно ум в главата да разбере кога смъртта го дебне и да си тръгне в търсене на по-лесна плячка.

Съзря покритата му с шипове гръбна перка да се потапя. Отправяше се към...

Към рифа, върху който с извадени мечове стояха Елин, Роуан, Гавриел и Фенрис. Обградени с вода от всички страни.

Лизандра се гмурна във вълните, отмивайки пясъка и кръвта от тялото си. Още един – само още един морски звяр, и щеше да потопи корабите...

Като наближи кораловия риф, оцелелият уивърн набра скорост, сякаш се канеше да изскочи от водата и да погълне кралицата цяла.

Само че не се добра дори до пет метра от повърхността.

Лизандра му налетя и двамата се блъснаха в рифа с такава сила, че го разтърсиха. Ноктите й бяха вкопчени в гръбнака му, устата й – впита във врата му... и го разтръска безмилостно, поддала се изцяло на инстинкта за самосъхранение, на настойчивите пориви на тялото си да убива, убива, убива...

Търкулнаха се към глъбините, а уивърнът продължаваше да се бори за живота си, изхлузвайки се полека от захвата й около шията му...

Не. Боен кораб закри слънцето и Лизандра бръкна на дълбоко в себе си, свиквайки силата си за последен път, сетне разтвори криле и се изстреля нагоре...

Блъсна морския уивърн в кораба, минаващ над тях. Звярът изрева яростно. Тя го запрати натам отново и отново. Дървеният корем на кораба се натроши. Тялото на уивърна също.

Звярът се отпусна в хватката, а водата нахлу в продънения плавателен съд. Войниците над нея закрещяха.

Тя откопчи нокти от тялото на звяра и го тласна към океанското дъно.

Един последен кораб. Само един...

Но беше толкова уморена. Едва ли щеше да смогне да се преобрази поне няколко часа след това.