Империя на бури

Толкова дълго – от толкова дълго Другата не беше чувствала всичко това... всецяло, не като нещо междинно и размито.

А огньовете – нейните огньове и любимата й магия... вече принадлежаха на Другата.

На богинята, влязла през кратковечната порта между гърдите й и превзела тялото й така, сякаш просто слагаше маска.

Нямаше думи, защото нямаше глас, нито живот – нищо...

И можеше единствено да наблюдава безучастно, като че надзърташе през прозорец, как богинята, която навярно не я бе защитавала досега, а я бе преследвала заради този момент, заради тази възможност, оглежда тъмната флота пред тях.

Толкова лесно можеше да я унищожи.

Ала долавяше мъждукането на още живот зад тях. Още живот, който да заличи, още предсмъртни писъци за ушите й; шанс да види с очите си края на нечие съществувание така, както богините никога не успяваха...

Можеше само да наблюдава как собствената й ръка, обвита в пулсиращи бели пламъци и насочена към тъмната флота, започва да се движи.

Към незащитения град в сърцето на залива.

Времето забави хода си и се разтегна, а тялото й се завъртя рязко към града и ръката й, вече свита в юмрук, се вдигна към центъра му. На пристанището имаше хора, потомци на един загубен клан; някои вече бягаха от огнената стихия, която бе отприщила преди малко. Пръстите й започнаха да се отварят.

– Не!

Думата беше рев, молба и пред зрението й прелетяха сребристо и зелено.

Име. Едно име прокънтя в главата й, когато той се хвърли пред юмрука, пред лунния огън, не само за да спаси невинните души в града, а и за да избави нейната от агонията, която щеше да изживее, ако ги убиеше...

Роуан. Щом лицето му се избистри пред погледа й с огряна от слънцето татуировка, когато юмрукът, зареден с невъобразима мощ, се оказа насочен към неговото сърце...

Никоя сила на света нямаше да може да я удържи.

Елин Галантиус си спомни името си, разбивайки клетката, в която богинята я беше тикнала, сграбчи натрапницата за врата и я запокити навън, навън, навън през зейналата дупка, откъдето беше проникнала, а накрая я затвори...

Елин се върна в тялото си, в магията си.

Огън като лед, огън, откраднат от звездите...

Косата на Роуан още се люлееше от светкавичния му скок пред отварящия й се юмрук.

Времето отново полетя напред, цялостно, бързо и неумолимо. На Елин й стигна само колкото да се хвърли настрани, за да отмести ръката си от него, да я насочи накъдето и да било, но не към него...

Корабът под нея, както и центърът и левият фланг на тъмната флота и единият край на острова отвъд нея избухнаха в буря от огън и лед.