Върховният повелител

Когато погледна нагоре, тя установи, че те се издигаха на няколкостотин крачки, но постепенно се скъсяваха. След още няколко завоя стената вляво рязко свърши.

Пред тях се ширна огромен тъмен простор. Двамата спряха и се загледаха в земята под краката им.

От подножието на планината към блясъка на хоризонта се простираше безкрайна черна тъмнина. Докато Сония я гледаше, блясъкът бавно започна да се уголемява. Появи се бяла цепнатина, която постепенно започна да се разширява нагоре. Луната – вече не толкова пълна – постепенно се издигна над хоризонта и светлината й запълзя по долината, и Сония си пое дълбоко дъх. Планините блестяха като назъбени сребърни буци. Гребените се спускаха надолу към долината под гъстите корени на дърветата. Там, където скалите свършваха, започваше гола, пустинна земя. На места водата от планината беше разяла почвата, създавайки разклонени и криволичещи пукнатини, които се простираха до хоризонта. Малко по-нататък се забелязваха странни хълмове със сърповидна форма, които наподобяваха гънките на замръзнало от векове езеро.

Това беше пустошта на Сачака.

Сония усети как някой я хваща за ръката. Изненадана, тя позволи на Акарин да я придърпа назад в сенките на стената.

— Може да ни видят – промърмори той. – Трябва да слезем от пътя.

Когато погледна напред, тя се зачуди как ще го направят.

Пътят свиваше вдясно, изсечен в лицето на планината. От едната му стена се издигаха стръмни, почти отвесни скални стени.

Акарин продължаваше да стиска ръката й. Тя усети как пулсът й се ускори, и то съвсем не от страх.

Вниманието на магьосника бе привлечено от надвисналата над тях скала.

— Можем само да се надяваме, че горе няма наблюдатели – каза той.

После я пусна и бързо се върна на пътя. Сония го последва. Когато стигнаха до мястото, където лявата стена засенчваше по-голямата част от дясната, той рязко се обърна към нея и я хвана за раменете. Сония се досети какво смята да направи и бързо събра крака. Двамата наистина започнаха бавно да се издигат, подкрепяни от магическия диск под краката им. Тя изви глава встрани, осъзнавайки колко близо до нея се намира Акарин.

Той спря издигането им близо до върха, за да надникне над ръба на стената. Доволен, че районът е пуст, магьосникът прехвърли и двамата от другата страна и се приземи върху скалистата повърхност.

Сония се огледа смаяно. Склонът не беше толкова отвесен, колкото скалната стена, но въпреки това бе плашещо стръмен. Повърхността му бе осеяна от пукнатини и назъбени скали, а на места земята беше толкова гладка, че тя не виждаше как ще преминат по нея, без да се плъзнат надолу. Как щяха да се ориентират тук, когато разполагаха единствено със светлината на луната?

Акарин тръгна напред, подбирайки пътя си по склона. Сония си пое рязко дъх и го последва. Оттам нататък съзнанието й бе заето изключително с изкатерването или заобикалянето на скалите, прескачането на дълбоките пукнатини и запазването на равновесие върху коварния склон. Тя изгуби представа за времето. Беше й по лесно да следва Акарин и да си мисли единствено за преодоляването на следващото препятствие.