Гробницата на Херкулес [calibre 2.43.0]

— Нямаме време – каза Корвус, като отупваше прахта от дрехите си. София изглеждаше разочарована, но отново хвърли на Чейс поглед, който подсказваше, че няма да допусне идеята й да бъде отхвърлена просто ей така. – Какво е следващото изпитание? – попита той, докато Нина се катереше по статуята.

Тя погледна в записките си.

— Кобилите на Диомед.

— Коне, а? – рече Чейс. – На бас, че в легендата съвсем не са описани като „малките ми понита”.

— Не съвсем. Има няколко различни версии на легендата, но във всяка една от тях кобилите са описвани като човекоядки.

— Много ми приличат на някой, когото познавам – промърмори Чейс, като погледна към София.

— Трябва да спрем за малко тук – каза Нина на Корвус. – Нуждая се от време, за да поработя върху превода – едва съм прехвърлила следващото препятствие.

— Не – отсече той. – Ще работиш в движение. Вече сме толкова близо, няма да чакам повече. Концентрирай се върху маршрута в лабиринта – дори някой от капаните все още да действат, моите хора имат оръжия и експлозиви. Ние ще се погрижим за тях.

Нина направи недоверчива физиономия и сви рамене.

— Както и да е – каза тя, прикривайки тревогата си – и надеждата. Ако някое от следващите препятствия все още функционираше, то можеше да се окаже истинска заплаха за мъжете на Корвус и да предостави възможност на нея и Чейс да избягат.

Щом цялата група се събра от другата страна, те продължиха да вървят, като Нина ги водеше през мрачните криволичещи тунели на лабиринта. Не след дълго стигнаха до входа на следващата камера.

Бертийон, който водеше групата, я освети с фенера си.

— Не виждам никакви тела – докладва той. – Мисля, че не са стигнали дотук. – Той прехвърли фенерчето в другата си ръка и извади оръжието си – лъскав и футуристичен автомат Фабрик Насионал Р2ооо, с45мм подцевен гранатомет. Двама от спътниците му направиха същото.

Комоса се присъедини към тях – осветеният от фенерчетата пиърсинг блещукаше, докато той погледна през входа на дългата камера. Нина надникна през рамото му, за да види какво има вътре. В дъното стояха грамадни статуи на коне, с още по-въздействащ вид от останалите същества, с които се бяха сблъскали. Дългите им, остри зъби бяха оголени, краката им вдигнати във въздуха, замръзнали пред скок… и готови да продължат всеки момент. Копитата им бяха издължени, заострени, приличаха повече на остриета, отколкото на крака – което накара Нина да почувства дискомфорт и в съзнанието й изникна картината на някаква селскостопанска автоматична вършачка. Краката на животните бяха дълги точно колкото ширината на коридора.