Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
— По дяволите! — изръмжа Мегре до мен.
На негово място щях да добавя — по дяволите, дяволите! Защото съществата, които виждахме, не се различаваха от тях. Само, дето нямаха рога и опашки. Всичко друго — копита, зъби, външен вид, си беше на мястото.
Това донякъде ме успокои. Почти дотам, че да се престраша и да се изхлузя от апарата, за да зяпна отново от изненада.
Сред дяволите прелитаха или се придвижваха пеша бели крилати човешки фигури…
Принадлежах към един народ, който е бил езичник и в езичеството, което ми помогна да се съвзема пръв. Захвърлих настрана ужасите на ада и рая и се заоглеждах. Намирахме се на нещо като площад, с някакво безформено подобие на паметник в средата, който гъмжеше от „дяволи“ и „ангели“. Не забелязах други средства за придвижване освен апарата на Хермес.
Около площада се издигаха сгради от неизвестни, поне за мен, архитектурни типове. Долу в тях, се виждаха различни видове магазини или там както ги наричаха посвоему. Земята бе застлана с мека непотъваща настилка, заобикаляща особено почтително паметника. Точно на границата между изкуствената материя и кръга от изсъхналата земя около него, лежеше тялото на дявол.
В началото го помислих за пиян, но веднага си спомних, че това състояние е присъщо най-вече за хората и се втренчих подозрително.
— Първият труп — подхрани подозренията ми с информация Хефест-Вулкан.
Всички настръхнахме и пристъпихме към трупа. На пет метра от него спряхме и… всеки според метода си на действие, се зае да го оглежда.
От страна на размотаващите се по площада ангели и дяволи бяхме удостоени с горе-долу толкова внимание, колкото обръщаха на паметника.
Всъщност не изпитвахме кой знае каква нужда, защото все повече и повече се задълбочавахме в ролята си на следови кучета, точно това, което се искаше от нас.
Холмс стоеше до трупа и зорко оглеждаше земята около него. Според мен напразно. Малко неща имаше за гледане. Поаро, застанал от другата страна, стрелкаше с очи ту трупа, ту паметника, сякаш се надяваше те да му отговорят.
Трупът лежеше по очи, с изпъната дясна ръка и леко сгънати крака. Другата му ръка бе затисната отдолу. Това беше най-същественото. Починалият не беше се гордял с особено висок ръст. Още преди ми направи впечатление, че освен фантастичната си уродливост, и ангели, и дяволи, имаха почти един ръст. Средният не надвишаваше метър и четиридесет.
По гърба на трупа не се виждаха рани. Марлоу приближи и спокойно го обърна. Същото важеше и за гърдите. По лицето на „дявола“ бе застинала сатанинска усмивка, която накара Мегре да изсумти в лулата си, а Марлоу малко да отстъпи. Аз, да не остана по-назад, се задавих в дима на цигарата си. Само Еърт продължи да го гледа невъзмутимо.
— Следи няма… — каза Холмс. Гласът му непривично трепна. — Изглежда мистериозно.
— Погрижили сме се и за това — изгърмя Хефест-Вулкан зад нас.
Обърнахме се. Двойката гиганти стоеше чинно на разстояние от нас и ни гледаха, ако не с обожание, то поне с уважение.
— Погрижили сте се да няма следи ли? — равнодушно попита Марлоу.
Зевсът го изгледа раздразнено и направи движение към кръста си. Помислих, че още секунда и ще последва нов труп, този на Марлоу, но се оказа съвсем друго.
От апарата на Хермес изскочи еднометров паяк и като любезно даде път на няколко пешеходци, дотопурка до трупа и се зае с някакви неразбираеми манипулации около него.
— Кибернетичен организъм! — посочи с очи паяка Еърт.
За наш срам ние го гледахме изумено и мислено го сравнявахме с паяка на страха у себе си. Май беше по-малък.
— От най-висок клас. Конструиран е специално за такива случаи — отговори Хефест-Вулкан. — В него е събрана цялата земна наука криминалистика. След обработката, интересуващите ви факти ще бъдат предадени незабавно.
— А къде е живял, с какво се е занимавал? — без да си дава труда да вади лулата от устата си, подхвърли Мегре.
— Всички данни — натърти Хефест-Вулкан, — ще ви бъдат предадени!
Марлоу го изгледа недоверчиво. И аз не му вярвах, но нямаше какво да се прави. Не вървеше да му го изтърся направо. Щеше да изглежда като заяждане.
— Да се отместим встрани, да не пречим, приятели — тъжно каза Поаро. — Нека машината си върши работата. Да не я смущаваме.
— Засягате ли се? — попита веднага Зевсът.
Стори ми се, че е изненадан.
— Напротив. Просто ми е интересно как една машина ще замени действието на сивите клетки — енергично поклати яйцевидната си глава Поаро. Личеше му обаче, че е страшно огорчен. Не обичам огорчени детективи. Ставаха скучни. Но поне тук нямаше опасност да се огорчаваме дълго и да скучаем.