Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
В какъв полк попаднах! Всред какви хора! Ето и сега, когато пиша, макар десет години вече да е в гроба, виждам майор Михайлов като жив пред себе си.
16 април 1925. „Св. Неделя“ е пълна, препълнена. Точно пред олтара, на тротоара отвън, сме застанали същият, вече полковник Спиро Михайлов, един полковник о.з., нашият Пенчо Будевски, друг поручик о.з. от 1 полк и аз.
— Хайде, Георгиев, да влезем за малко в черквата.
— Няма да можем, господин полковник, а и да успеем, няма да можем да излезем.
— Хайде бе, само за пет минути.
Отвръщам, че е вече време да тръгнем за дома на Делчо Илчев (също наш другар от полка, убит при Арабаконак, защитавайки царя). Илчев живееше срещу Борисовата градина, отгдето трябваше да бъде изнесен.
— Хайде бе, нали сме бойни другари, ще ми откажеш ли — настоява приятелски и убедително полковник Михайлов.
И наистина, как може и защо въобще да се отказва! Но нещо съвсем необяснимо ме задържа. Напротив, хайде за другото погребение!
Полковник Михайлов се изкачва бавно към вратата. Аз тръгвам към ул. „Клементина“3.
— Чакайте — извика полковникът о.з. и тръгна с другите двама към мен.
Само няколко крачки… и черквата бива вдигната във въздуха. Още в движение полковник Спиро Михайлов бива убит!
— Остави мене, докторе, виж тези двамата — тежко ранените.
Лекарят се навежда към нас. Сарафов е още в безсъзнание.
— Имате ли нужда от нещо?
— Добре съм превързан, но моля дайте ми опиум, не мога да понасям болките.
Лекарят се връща с успокоителното, което почти веднага ме приспива.
Събуждам се всред шум. Нощ. При светлината на мъждееща лампа изнасят ранените. Ето и последният е изнесен. Само Сарафов и аз оставаме. Един войник влиза и почва да ми събува ботушите!
— Защо ги събуваш? Остави ботушите! А той дърпа ли, дърпа.
— Остави ботушите тук! Не ги изнасяй! А той се вдига с тях и тръгва.
— Остави ботушите или ще те застрелям!
С какво? Но заканата подействува. Войникът остави ботушите, върна се, взе лампата и…
— Остави лампата!
Каква лампа, една мъждукаше! Все пак нещо се виждаше.
Болките в стомаха бяха се успокоили. Но тая неизвестност, която се създаваше, не можеше да успокои. Какво става? Защо ги изнасят? Защо ни оставят? Защо ми събуват ботушите? Защо вземат лампата? Защо никой не се връща?
Всред целия тоя рояк тревожни въпроси влизат двама лекари и единият казва на френски:
— Ще ги оставим. Още тая нощ ще умрат!
— Сарафов, Сарафов — викам, като бутам „силно“ изтегналия се до мен другар, — чу ли какво казаха? Оставиха ни, оставиха ни да умираме тук!
Каква жестока нощ. Как всичко ми е ясно и живо. Като че ли и сега го преживявам. Казвам на Сарафов, че ще изляза да търся каруца. Той ме изпраща с куп благословии. Очите ни свикват с тъмнината, тъй като лампата вече прегоря.
Лесно намирам ботушите си и само аз зная как ги обух. Опрян на стената, мислех, че ще мога да надделея. Ботушите излязоха по-силни от мен. Залюлях се и се строполих. После сядам, дърпам, а от всички страни ме пробождат игли.
Най-сетне съм в двора, на улицата. Къде да ида? Тихо е, нищо не се вижда, нищо не се чува. Поне някое куче отнякъде да залае, за да ме обнадежди, че все още има хора. Изцяло превит, тръгвам просто напосока. Тая къса селска улица ми се видя дълга като дълъг булевард!
Голямо здание ме привлича. Черква!
Приближавам и изнемощял, струпалям се на каменнитей стъпала.
Намирам се пред Бога, в тишината пред Неговия дом, пред благостта на Неговата усмивка. Моля се за всички. И за нас, и за тези отсреща. В тоя миг не един има нужда от Неговата помощ и от Неговата закрила.
Тръгвам отново. Навсякъде пусто. Жива душа няма. Сам съм. Сам ли? С мен е страданието. То ми служи за другар.
Пътят ми продължава все тъй безрезултатно, когато внезапно чувам цвилене. Възрадван, насочвам се стремително… а краката ми се огъват, оплитат… към тая спасителна посока и през един спасителен двор, излизам на една спасителна улица, гдето виждам една спасителна каруца, в която закъснял селянин качва децата си. Ето спасителя ни!
Как съм се упътил — един Бог знае. Във всеки случай, стигнали черквата, паметта не ми измени, и през отворената врата на една селска къща излезе и вторият оставен да мре…
Зазорява се. Изтегнати в тая тъй удобна каруца, чието дъно е постлано с дюшеци, юргани и меки бохчи, въздъхваме спокойно, дишаме пресния утринен въздух на Добруджа и на спасението.
3
ул. „Княгина Клементина“ — старото име на бул. „Александър Стамболийски“