Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Каруцата се носи по пътя, подскача от всяко камъче. Но въпреки меките юргани болките ми започват отново. Друсаме се, тръскаме се. Няма що! Да сме се родили момичета!
Сарафов се оплаква от силни болки и от страшна жажда.
— Море да е, бих го изпил!
— И едно шише ти стига!
— Ама къде е?
Вече 36 часа не съм турил нищо в устата. Вчера целия ден не съм ял, не съм пил. Пие ми се, но що да правя? Ето, приближаваме село.
— Вода, вода! — вика Сарафов.
Каруцата се носи с трясък по главната улица. Наближаваме двуетажно здание, от което изтичва един лекар и с вдигната ръка спира каруцата.
— Имате ли нужда от нещо?
— Вода, вода!
— А вие?
Повтарям вчерашната си молба за опиум. Болките в корема ми се усилват.
Лекарят изнася и подава на Сарафов студен чай. Не съм виждал по-жаден човек. Макар зле ударен, изнемощял, нашият Борис сграбчи матерката и я опразни до дъно. Лекарят подаде и на мен чай. Но опиумът ми стигаше.
Борис се чудеше, не можеше да разбере защо не искам да пия. Може би бе пресилено, ето сам лекарят ми дава матерка. Но той не знаеше точно къде и как съм ранен. При това, самовнушение ме възпираше. Гърди, стомах… Напротив, през цялото време след това съветвах Борис да не пие.
В какъв ранен час сам лекарят да изтича при шума от приближаващата се самотна каруца! Когато си спомням някои други лекари, не мога да не помисля и за този техен колега.
Минаваме друго село. Всички наизлезли и чакат. Жени, моми, деца. Стомни, менци. А дини, пъпеши! Незабравима картина представляваха тези хубави типове жени, в чиито очи се четеше милосърдие и състрадание. А с какви думи ни даряваха на своя най-чист български език!
Сарафов пие от водата на една, после на друга и захапе къс диня, който безмилостно изкушава и мен. Но ще се търпи до болницата.
Пристигнахме до едно село, гдето ни задържаха. Шинелът ми бе останал Там. Тропчиев, когото настигнахме тук, ми даде единия от двата си шинела. Махнах звездичките и той стана кандидатски. После бяхме прехвърлени в Алфатар.
Тук сме десетина в една училищна стая. Всички тежко ранени. Сарафов е до мен. Встрани и надясно, през два-три кревата, е подпоручик Мусаков, също от нашия полк, с когото бях се запознал при настъплението.
Намираме се в болницата на двама софийски лекари. Появата на единия с брада и тъй добродушно лице се посрещаше винаги с радост. Когато свършваше работата си, идваше при нас, за съжаление на кратък разговор, защото постоянно го викаха за нещо. В негово присъствие не изпитвах чувството, че съм в болница.
Мусаков се разговори по-надълго с него. Каза, че е завършил в Москва. Помоли за книги на руски. Сам завършил в Русия, лекарят му донесе Пушкин.
Един от ранените, чийто креват бе в отсрещната редица, се помина тихо. Изнесоха го и мястото му се зае от друг.
Вдясно от мен лежеше едър, пълен, много по-възрастен от нас поручик, чието лице бе обрасло вследствие продължително небръснене. Бе тежко ранен в корема. Въпреки това от устата му не излезе нито един стон. Но затова цялото му тяло стенеше. То огъваше малкия и слаб креват, който се превиваше под гърченията на този нещастен другар. Обръщаше се непрекъснато ту на една, ту на друга страна и отведнъж спре понадигнат, изцяло обърнат към мен, и само очите му безпомощно светят. Гледаше ме втренчено, като да искаше да ми каже нещо. Но отново се обръщаше на другата страна и люшканията продължаваха.
Прекрасното септемврийско слънце достигаше до стаята само със светлината, която отблясваше. А колко ме блазнеше! Краката ми държаха. И облякъл шинела, излязох да се понарадвам. Дворът бе пуст. В болницата имаше само тежко ранени. Затова никакво движение не смущаваше покояй.
Отпуснах се на една пейка и въздъхнах облекчително. След пладне отново поседях и това благато слънце проникваше дълбоко в ранените ми гърди. Отново радостен от тоя съвсем нов за мен свят, който слънцето ми разкриваше, върнах се в мрачната стая. Но леглото вдясно от моето бе опразнено. И този ми другар бе се поминал.
Така минаваха дните. Веднъж, когато Мусаков бе върнат от превързочната, каза ни с печално лице:
— Тежка е лекарската присъда. Ще ми отрежат крака. Няма що, ще се понесе.
Когато на другия ден го внесоха, вече само с един крак, бе също тъй спокоен както и преди.
Но положението му се влоши и страшно предчувствие ни обхвана. По устата му почна да се явява пяна. Ние от разните кревати само се споглеждахме и на устните ни замръзваше думата: тетанус!