Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Двуседмичната обсада беше сринала до основи стените на Наглимунд, но белоликите защитници се бяха оттеглили във вътрешния замък, оказал се изненадващо непревземаем. Бяха задействани някакви сили, които Еолаир не можеше да проумее, неща, които съзнанието и на най-опитния простосмъртен военачалник не можеше да схване, а граф Еолаир, както често си напомняше, не беше никакъв военачалник. Беше земевладелец, не особено ревностен придворен и способен дипломат. Не беше голяма изненада, че и той като хората си в момента се чувстваше като риба на сухо.

Норните бяха изградили отбраната си по начин, който според описанието на Джирики му приличаше на чиста магия. Бяха „изпели Колебание“, беше му обяснил Джирики. Действаше някаква „сенчеста хипноза“. Докато музиката не бъдеше проумяна, а сенките разпръснати, замъкът не можеше да бъде превзет. Междувременно над главите им се струпваха облаци и се разразяваха кратки бури. Друг път, когато небето беше ясно, затрещяваха светкавици и тътнеха гръмотевици. Мъглите около Наглимунд понякога ставаха твърди като диамант и блестящи като стъкло, а друг път кървавочервени или моравочерни и от тях високо над стените се откъсваха огромни спираловидни валма и се забиваха като нокти в небето. Еолаир настояваше за обяснения, но за Джирики вършеното от норните — и онова, което неговите хора вършеха в отговор — не беше с нищо по-различно от временните дървени огради или обсадните машини, използвани от хората по време на война: ситските термини говореха малко или почти нищо на Еолаир, който само поклащаше глава в боязливо изумление. Той и хората му бяха попаднали насред сражение между чудовища и магьосници, изскочили сякаш от песните на бардовете. Тук нямаше място за простосмъртни и те го знаеха.

Замислен, графът се върна при огъня.

— Еолаир — каза Изорн, — запазих ти последните глътки.

И вдигна меха с виното.

Еолаир отпи една глътка, по-скоро от учтивост. Не беше особен почитател на пиенето, особено когато имаше да се върши работа: беше трудно да запазиш хладен разум в някой чуждестранен двор, ако поливаш изобилните вечери със съответните количества алкохол.

— Благодаря. — Той бръсна тъничката снежна покривка от дънера, седна и изпъна крака към огъня. — Уморен съм — каза тихо той. — Къде е Мейгуин?

— Преди малко отиде да се поразходи. Но вече сигурно е легнала да спи.

Той посочи близката шатра.

— Не бива да се разхожда сама.

— Един от хората ни тръгна с нея. А и тя не се отдалечава много. Знаеш, че не бих й позволил да се отдалечи дори с охрана.

— Знам. — Еолаир поклати глава. — Но духът й е толкова болен, че е истинско престъпление да я допускаме до бойното поле. Особено бойно поле като това.

Той махна към склона и заснежената околност, но Изорн беше сигурен, че няма предвид нито местността, нито лошото време.