Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Вече трета нощ графът сънуваше схватките зад стените на Наглимунд — по-ярък и ужасяващ кошмар от това човешкото въображение трудно можеше да си представи.

Битката беше неописуемо страховита. Хернистирците — с маски от плат, пропит с мазнина или дървесна мъзга, за да ги предпазват от влудяващия прах на норните — изглеждаха не по-малко чудовищно от останалите воюващи. Оцелелите след първите дни на обсадата човеци се сражаваха с непоколебима решителност — съзнаваха, че нищо друго не би им осигурило възможност да си тръгнат живи от това населено с призраци място. Повечето сражения бяха в тесните улички между обгорените рухнали сгради и из вкочанените от зимния мраз градини — все кътчета, из които някога Еолаир се беше разхождал през топлите вечери с придворните дами на Джосуа.

Смаляващата се армия на норните защитаваше цитаделата с почти безумно отчаяние: граф Еолаир видя един от тях да се нанизва сам на насочения срещу него меч, за да убие стисналия дръжката простосмъртен, преди да издъхне и от устата му да бликне кървава струя.

Повечето великани вече бяха избити — но след като всеки от тях беше причинил смъртта на ужасяващ брой хора и сити. В един от кошмарите си Еолаир отново беше принуден да проследи как едно от огромните чудовища сграбчи Уле Фрекесон, един от малкото римърсгардци, присъединили се към войската в Хернисадарк, как го завъртя във въздуха и размаза мозъка му в една стена, както човек би убил котка. Щом трима сити го обкръжиха, великанът размаха презрително обезглавения труп срещу тях и ги опръска с кръвта му. След това косматият гигант използва трупа на Уле като боздуган, с който уби един от ситите, преди копията на другите двама да пронижат сърцето му.

Сгърчен в неумолимата хватка на съня, Еолаир безпомощно наблюдаваше как великанът размахва мъртвия Уле и как нанася удари с него, докато тялото му не започна да се разкъсва на парчета…

Събуди се разтреперан, главата му сякаш щеше да се пръсне. Притисна с ръце слепоочията си и ги разтри с все сила. Как беше възможно да видиш подобни неща и да запазиш разсъдък?

Нечия ръка докосна китката му.

Ужасен, Еолаир се задъха, метна се на една страна и сграбчи меча си. Над него се извисяваше висок силует.

— Успокой се, граф Еолаир — чу той гласа на Джирики. — Съжалявам, че те изплаших. Извиках отвън, но реших, че си заспал, тъй като не отговори. Моля те да ми простиш за безпокойството.

Еолаир се беше успокоил, но беше раздразнен и объркан.

— Какво искаш?

— Моля те да ми простиш. Дойдох, защото е важно и времето е кратко.

Графът тръсна глава и бавно си пое дъх.

— Какво е станало?

— Ликимея моли да дойдеш. Ще ти обясним всичко. — Той вдигна покривалото на входа и пристъпи навън. — Ще дойдеш ли? Ще те почакам да се облечеш.

— Да… да, разбира се, че ще дойда.