![Открадни си свят [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/3/otkradni-si-svyat-bg-download.jpg)
Открадни си свят [bg]
- Автор: Гринлэнд Колин
- Серия: Изобилие [bg] #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-133-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Открадни си свят [bg]». Краткое содержание книги:
Кocмичecкият кaпитaн Тaбитa Джут e гeрoят нa Cлънчeвaтa cиcтeмa. Тя e пoбeдитeлкaтa нa Кaпeлaнcкитe гocпoдaри и ocвoбoдитeлкa нa гигaнтcкия извънзeмeн кocмичecки кoрaб „Изoбилиe“.
Нo триумфът нa Тaбитa Джут e крaткoтрaeн. Избуxвaт нeoбяcними прoяви нa нacилиe, нaзрявa вceoбщ бунт, зaпoчвaт дa изчeзвaт xoрa. И кoя e тъмнoкocaтa caбoтьoркa c дългo чeрнo пaлтo?
Тя вдигна чашата с монтрашѐ, която келнерът постави пред нея, и отпи малка глътка, без дори да я погледне.
— Добро е — промърмори Табита.
— Вероятно е изчезнал — произнесе някой от седящите на масата.
— Кой? — попита тя. — Кой е изчезнал?
— Вие знаете, капитане — отговори Доркас. — Човекът, дето играеше в онова безвкусно представление в „Мъркюри Гардън“.
Зърната й настръхнаха. Тялото й си го спомни преди ума й. Тя почувства меланхоличен повей, като далечна светлина в тунел. Пресегна се, взе нещо и го глътна. Дори не забеляза какво е.
— Зная кой го е сгащил. Ония от болницата — рече тя.
Само съжали, че и другите проблеми не могат да бъдат решени толкова лесно. Особено онези, които сама си бе създала.
На мястото на Болт седна светлокож мъж, който се представи като бивш космонавт, сега контрольор на въздушния поток. Започна да разправя на Джут за хвърчила, като непрестанно чертаеше скици из въздуха или драскаше по масата с върха на ножа. Почти не ядеше. Никой не можеше да се похвали с особен апетит. Миризмата на транта изглежда прогонваше всякакво желание за ядене. Макар непрестанно да сервираха нови ястия, неколцина дори напуснаха масата със сподавени извинения.
Само Джут си похапваше сладко. Не можеше да си спомни кога за последен път е яла. Престана да обръща внимание на контрольора и зарея поглед из стаята. Беше мебелирана в ретростил, с луксозни старовремски масивни мебели и плюшени завеси. Таванът бе изрисуван с мускулести възрастни мъже, завити в грубовати наметала. Млади момичета им поднасяха грозде. Келнерът взе празната й чиния и донесе друга.
Ето че заговори единственият присъстващ извънземен. Беше веспанец, с име като бълбукане под вода. Разказваше за друга част от предложението за ускорено развитие, което трябваше да осигури изграждането на музей, посветен на избитите създатели на този забележителен орбитален комплекс.
— На фраските ли? — Попита капитанът и изведнъж си спомни закривените нокти, които разкъсваха твърдата обшивка на „Алис Лидъл“ отвън — откъм негостоприемния космос. — Искате да отдадем почит на фраските?
Някой запали пура и пусна облаче дим. Веспанецът източи крехкия си врат.
— Ние всички сега жертва на капеланци — припомни й той.
— Не — завъртя глава Табита. — Не можете да го сторите. Ние не го искаме. — Тя си помисли, че предложението сигурно е примамка, нещо, което да й отвлече вниманието от главния проблем — какъвто и да е той. Кой стоеше зад всичко това? Болт, с неговата сребърна вратовръзка и ръкавели с диамантени копчета, или защитникът на идеята за музея? А Доркас, тя какво търсеше тук? Всички се държаха с нея сякаш е дете, което трябва да преметнат…
Капитан Джут събори чашата си. Натопи пръсти в бързо разширяващата се локвичка вино.
— О, какво направих. Май наистина ще е по-добре да ми донесете бира.
Тя вдигна глава и замръзна. Точно срещу нея, в празното кресло на другия край на масата седеше малкото момиче с дантелената рокля и сънените очи.
Холограмата привидно бе седнала в креслото. Всички ахнаха, но тя не ги забеляза — не откъсваше втренчения си поглед от капитан Джут. Стоеше съвсем неподвижно, като лепната фотография.
Кени се промуши между Вандерлинк Болт и своята господарка, готов да я защити с тялото си. Джут скочи и посочи детето с пръст.
— Видяхте ли? — тя сграбчи Доркас за ръкава. — Ето там! Нали ви казвах? Виждате ли я сега?
Виждаха я. Някои от тях се опитаха да я докоснат, но детето никога не беше там, където си пъхаха ръцете. Непозната жена насочи някакъв уред към малката нахалница и взе да мърда с пръсти по миниатюрното му табло.
— Това е холограма — обяви тя очевидното. — Дистанционно предаване!
Табита притисна уплашено устните си с ръка.
— Какво искаш от мен? — попита тя привидението.
То най-сетне се изправи. Тръгна бавно през масата й се приближи към нея, полюшвайки светлорусите си къдрици. Вървеше през плюшената покривка, през сребърните свещници и кристалните купи. Само след миг застана лице в лице с капитана. Малките й розови устни се разтвориха и тя произнесе:
— Хайде стига, това въобще няма да ти помогне!
След това се изви назад, превърна се във вертикален лъч от ослепително бяла светлина и със звук на раздиращ се космос се изхлузи нагоре към нищото.
Кени скочи на масата и опря муцуна в точката на нейното изчезване, а опашката му сееше хаос сред чашите и приборите. Той промърмори нещо в микрофончето си, изглежда нареди районът да бъде подложен на щателно сканиране, докато останалите членове на охраната търчаха безцелно наоколо и надничаха зад завесите.
— Каква невероятна разделителна способност! — възхищаваше се един технически специалист от „Мивикорп“. — Питам се, какъв ли е обхватът на това нещо?
— Струва ми се, че и друг път съм виждала това момиче — обясняваше Доркас на някого. — Или поне на снимка.
— Какво искаше да каже с това: „Въобще няма да ти помогне?“ — питаше наляво и надясно Табита.
Доркас се помъчи да я успокои.
— Съжалявам, капитане, не ви чух…
— Тя каза: „Това въобще няма да ти помогне“ — повтори Табита. Огледа се, търсейки потвърждение в околните.
Кени поклати глава и мръдна с уши.
— Аз пък не чух нищо — отвърна Доркас Мандебра.
Вандерлинк Болт разпери ръце и повдигна вежди.
— То не издаде никакъв звук — каза той.