Синовете на Спарта [bg]

Мъжът се върна при дървото и се облегна отново на него. Гърдите му се издигаха и спускаха, сякаш е задъхан, но иначе не показваше други признаци на напрежение. Ксенофонт му кимна с изумление и облекчение.

— Благодаря, Филезий. Ъ-ъ-ъ… — Замълча за момент, за да си събере мислите. — Стариците от селото казват, че на половин ден оттук имало широка река. Би трябвало да е на осем мили, около шейсет-седемдесет стадия. Имало плитък брод до горичка стари маслини. Ще пратя сега двама конници да разучат. Утре няма да имаме време да се скитаме покрай бреговете. Прашкарите ни може и да успеят да задържат персите за известно време, но трябва да намерим начин да пресечем реката. Засега ви съветвам да се нахраните с каквото има и да се наспите. Тук сме в относителна безопасност и персите, които видяхме днес, ще се страхуват да не ги нападнем през нощта. Оттеглили са се като страхливци, но утре ще се събудим преди тях и ще поемем към реката.

— А след това? — чу се глас.

Питаше един от офицерите на Проксен; те, изглежда, проявяваха особен собственически интерес към Ксенофонт, тъй като той беше издигнат с тяхна помощ. Ксенофонт не отговори веднага, а загледа офицера и го видя как се изчервява.

— След това ще видим какво лежи пред нас — отвърна накрая. — И ще направя онова, което трябва да се направи.

Обърна се, за да предотврати евентуална дискусия. Видя Хефест и за момент изпита чувството, че вижда приятелско лице. Тръгна към него, само за да има накъде да върви, и едва когато приближи, видя зад него жената, която бе забелязал по-рано.