Колелото на Осхайм [bg]

— О, моля те. — Двойното придвижи своето творение още на няколко крачки.

— Не, наистина, изглежда ми познато. — Отначало бях помислил, че ръката му е свита около някаква некромантска чернота, но предметът беше твърд и реален — и вече го бях виждал някъде.

— Това ли? — Двойното обърна ръка така, че предметът легна върху дланта му. — Една млада жена го хвърли по мен, докато организирах нещата в църквата.

— Свещен камък! — Свещеният камък на татко, за да бъдем точни.

— Да. Една от сестрите Де Вийр го хвърли. Скоро ще ѝ го върна. — Отново тази непозната усмивка. — Сигурно е мислела, че някой от кардиналските символи може да има някаква власт над мен. Как беше онази приказка? „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък“? Само че сестрите Де Вийр едва ли са безгрешни, нали? А и баща ти не беше кой знае какъв кардинал…

— Защо не го дадеш на мен? — Имах нужда от татковия печат, за да се защитя от сестра си, ако се измъкне на бял свят… когато се измъкне на бял свят. Смъртта на Дарин почти ѝ беше дала необходимата врата, а при толкова много умиращи в града нещата щяха да стават все по-лесни за нея. Имах нужда от кардиналския печат, така бе казал Марко, но и другите символи на поста му бяха почти толкова свещени — биха могли да свършат работа.

— Това ли? — Двойното остави фенера върху една от колоните на парапета, минаващ по края на площадката. Подхвърли свещения камък от ръка в ръка, наслаждавайки се също като лича на своя момент на сила. Предполагам, че вътрешно се бе дразнел да служи на толкова нисък пост в дома на баща ми, като крие през цялото време такива дарби. — Мислиш, че не знам защо го искаш? — Той хвана камъка за тъмната метална дръжка, която следваше извивката на черното желязно тяло. — Сестра — промълви. — Сестра… — Проточи думата подигравателно. — Печатът на баща ти би ти послужил по-добре срещу нея, но архиепископ Ларин избяга с него. Човекът, който се измъкна. Ако го бях хванал, щях да имам пълен комплект от хористче до архиепископ.

С крайчеца на окото си виждах как Снори се бори с оковаващата го магия. Беше прекарал твърде дълго време в Ада, сухотата на мъртвите земи се беше просмукала в него и некромантията щеше да го държи, докато живият свят не го приеме изцяло обратно. Чудовището на Двойното започна да настъпва отново.

— Чакай! — извиках. Ще се изненадате колко често действа това.

Паякът спря и Двойното повдигна вежди, подканвайки ме да продължа.

— Бъди така любезен да оставиш свещения камък на татко. Не искам да го повредя, докато те убивам. — Вдигнах меча си. Перченето е също толкова добра забавяща тактика като молбите. Просто трябваше да спечеля няколко минути, докато Снори се отърси от магията на некроманта.

— Може да се позабавлявам с теб, принц Джалан. — Двойното огледа свещения камък. — Нямаш си представа каква скука е човек да служи на твоето семейство. Колко е трудно да кима и да се кланя пред такава сбирщина от надути идиоти, преизпълнени с безпочвено чувство за собствената си важност… — Удари силно камъка в парапета, огледа го намръщено, а после махна на своето творение да ме довърши.