Колелото на Осхайм [bg]

Епископ Джеймс се втурна към мен с безразсъдството на мъртвите. Вече знаех достатъчно, за да не му позволя да се набучи на меча и така да блокира оръжието ми, затова замахнах и отсякох едната от протегнатите му ръце някъде между китката и лакътя. В последния момент се наведох и го оставих да се преметне през мен. Влажно хрущене зад гърба ми оповести съвсем не нежната му среща с брадвата на Снори.

— Лиза? — Потропах по вратата. — Миша?

— Барас, ти ли си? — попита приглушено женски глас.

— Дарин? Слава богу! — обади се втори.

— Джал съм — казах.

За момент настъпи тишина.

— Колко хора водиш?

— Достатъчно. — Почувствах се леко обиден. — Отворете. Трябва да се махаме оттук, бързо.

— Барикадирахме я. Ще отнеме малко време да махнем всичко това — разнесе се гласът на Лиза, доста отпаднал.

— Оставете я затворена. — Снори застана до мен. — Трябва първо да прочистим къщата.

— Оставете барикадата! — извиках аз по-високо, опитвайки се да накарам идеята да звучи като моя собствена. — Първо ще се уверим, че е безопасно.

— Двойното е, Джал! — извика Миша иззад вратата. Чух недоволния плач на малката Ниа.

— Какво? — извиках в отговор. Или не бях чул добре, или думите ѝ не връзваха смисъл.

— Двойното!

Обърнах се да погледна Снори и свих рамене.

— Двойното?

— Има предвид мен — раздаде се глас от площадката зад нас.

Обърнах се и видях нещо, изградено от части от тела. Не беше човек като подсиления великан, който ме беше гонил по покривите, а нещо по-близко до чудовищата, които се бяха свързали, за да образуват скелето, по което мъртвите бяха прехвърлили градската стена. За моите очи то представляваше кървав паяк, направен от отсечените крайници на мъжете, които сър Роджър бе повел към смъртта им. Ръце и крака, съединени едни с други, за да образуват дълги и груби паешки крайници, а по средата, където се събираха шест или седем от тях, имаше окървавена горна половина на труп.

— Прибързана и груба работа, за което се извинявам. — Преместих поглед към мъжа отзад, който държеше високо един фенер.

— Двойно? — Той носеше униформата на домашната ни гвардия, макар че ръкавите му бяха оплескани в кръв до над лактите.

— Това не е истинското ми име, разбира се, но ти го използваш вече цяла година, така че нека го оставим така и за последната нощ от живота ти.

— Но… ти си… — Всъщност като се замислих, Двойното наистина звучеше странно за име. Бях го срещнал за първи път, докато ескортираше Снори до Марсилската крепост в деня, когато баба нареди да го освободят, след като той ѝ разказа историята си в тронната зала.

— Бих останал да си побъбрим, но имам работа в църквата. Отбих се само да видя какъв е този шум. — Двойното вдигна фенера си малко по-високо. — Виждам, че си довел и северняка. Къде е бил този човек? Виждам смърт навсякъде по него.