Колелото на Осхайм [bg]

— Лиза! — прогърмя гласът на Снори. — Лиза!

— Шшшшт! — Размахах трескаво ръце.

— Какво?

— Ще разберат, че сме тук!

— Ами, това е идеята. Лиза!!!

Разбрах, че това е идеята, но мисълта да викаме врага противоречеше на сума ти дълбоко вкоренени инстинкти и едната ми половина все още искаше да запуша с длан устата на Снори.

Севернякът тръгна по коридора. Тук не миришеше на дома ми, тук витаеше някакъв кисел дъх, миризмата на смърт, по-скоро стара, отколкото прясна. На вратата би трябвало да има стражи, но бях видял Алфонс пред Миланския дом, мобилизиран да пази Хертет, а може да бяха взели и Двойното.

— Лиза! — Още един кънтящ рев. Снори се обърна към мен. — Голяма къща!

— Не е като да не ти повтарях непрекъснато, че съм принц. — Махнах му да продължава. — Като минеш през следващата врата, свий наляво. И се опитай да не убиваш никакви слуги. — Ако срещнехме Балеса, докато носим димяща факла, може би Снори щеше да е този, който да е в опасност. Не беше позволено да цапаш кардиналския таван. После си спомних, че тази сутрин баща ми се бе превърнал в дим, и ме налегна неочаквана тъга — чисто моя, а не вдъхната от лича.

Странно е да тъгуваш за нечия смърт, след като никога не ти е пукало за умрелия приживе, а и тази тъга избира сама момента, в който да те издебне — обикновено някой адски неудобен, — но това е положението… може би ни боли за пропуснатите възможности, за разговорите, които биха разкрили всички неизречени думи, за това как би трябвало да бъде.

— Сега накъде?

Поколебах се. Къщата наистина беше голяма.

— Нагоре по стълбите. Ще проверим в някогашните стаи на Дарин.

Докато се изкачвахме, долових далечен шум от блъскане — май нещо удряше по някаква врата. С изключение на този звук къщата бе тиха, ала така, както са тихи труповете и некромантията — до момента, в който ти скочат от тъмното.

— Горе на площадката вляво.

Факлата на Снори пращеше и сенките танцуваха, а недокоснатият мрак гъмжеше от ужаси.

— Лошо. — Снори използва само тази кратка дума, за да омаловажи една голяма катастрофа. Кръв се беше съсирила на лепкави водопади по горните четири-пет стъпала. Площадката беше осеяна с части от тела, тъмни петна размазана кръв се протягаха по стените, по-нависоко, отколкото изглеждаше правдоподобно.

— Дворцови стражи. — По някои от парчетата имаше достатъчно големи части от униформа, за да я разпозная. Тези мъже вероятно бяха убити, после съживени и накрая насечени.

В края на кръга светлина от факлата някаква тъмна фигура беше клекнала върху друга, бронирана. Снори тикна факлата в ръцете ми, запристъпва бавно и направи последното, което бих му препоръчал. Пусна брадвата на пода.