Колелото на Осхайм [bg]

20.

— Лиза! — Откъснах се от Снори и едва не се спънах в един от насечените трупове, осейващи голямата зала на Хертет. — Лиза!

— Момичето, за което искаше да се ожениш ли? — Снори отстъпи назад и за първи път огледа обстановката.

— Трябва да побързаме! — Тръгнах към главната порта. — Имам роднини в беда.

Снори нарами брадвата и ме последва, като прекрачваше разпилени парчета броня и тук-там по някой потръпващ труп.

Крилата на голямата порта към тронната зала на Хертет се кръстосваха под пиянски ъгли, всяко от тях вкопчено в рамката с една-единствена панта. Изритах лявото и то отлетя назад.

Фоайето представляваше истинска костница.

— Боже! — Някой беше оказал съпротива тук — вероятно елитът на баба. Разчленени тела осейваха залятия с кръв под, сред тях десетина, че и повече блатни духове. Много от мъртвите бяха подути и омазани с воняща речна кал.

— В коя страна се намираме? — обади се Снори зад рамото ми.

— Това е дворецът във Вермилиън. Чичо ми се пробва да си поиграе на крал. Не се получи много добре.

Входната порта на Миланския дом лежеше на парчета, дървото бе посивяло от сива гнилоч, разложено от докосването на лича.

Тръгнахме надолу по стълбите. Снори беше вдигнал пред себе си щит, взет от един мъртъв страж.

— Това май не е в твой стил — Хвърлих поглед назад и повдигнах вежда.

— Стреличките на блатните духове са още по-малко в мой стил.

Доста факли продължаваха да горят, макар и паднали, и образуваха около къщата неравен ореол от слаба светлина. Тук нещата стояха по същия начин като вътре. Насечени трупове, разплискана кръв, неколцина мъртъвци, които се лутаха безцелно, поне докато първият от тях не ни зърна.

— Да бягаме! — извиках и си плюх на петите.

Спрях десетина метра по-нататък, щом осъзнах, че Снори не ме следва и че там, накъдето отивам, е тъмно. Обърнах се към него.

— Да бягаме?

Снори ме дари с онази усмивка, която показваше всички бели зъби сред чернотата на брадата му.

— Не съм крачил през цялото това време в Хел… — млъкна, за да обезглави първия стигнал до него мъртвец със свиреп и идеално разчетен замах, — за да бягам от тези жалки останки. — Следващия не толкова го обезглави, колкото разсече главата му. После го връхлетяха двама наведнъж. Нямах време да видя как се справи с тях, защото една прислужничка с разкъсана рокля ми беше хвърлила око. Приближи се с бързо, недодялано клатушкане, с щръкнала във всички посоки сива коса и морави синини около шията, където мъртви ръце бяха задушили живота ѝ. Забих меч в устата ѝ и той щръкна от тила ѝ. Гадна работа. Още се мъчех да освободя оръжието, когато Снори мина покрай мен. Макар и с пробита глава, прислужничката все така посягаше слепешком да ме докопа. Наложи се да отскоча и да я оставя да се мята на земята.

— Хайде — подвикна Снори през рамо. Държеше в едната си ръка две почти догорели тръстикови факли, протегнати напред да осветяват пътя му, пламъците пращяха по последните остатъци от катрана.