В здрача на вторник [bg]

40

— Радвам се да те чуя.

Фрида беше в кабинета си и гледаше към пустеещата земя през улицата. Там, където булдозерите бяха разчистили терена, се виждаха цели участъци с поникнала трева и хилави растения. Деца се гонеха в откритите пространства. Някаква жена, която водеше на каишка малко пухкаво кученце, мина през една пролука в оградата и влезе спокойно в пустошта, все едно влизаше в парк.

— Добре. Но всъщност ти звъня по работа.

— Е, и това е нещо — каза Хари с нотки на разочарование.

— Надявам се, че ще можем да се срещнем в дома на Оливия през един от следващите дни, за да приведеш в ред финансовите й дела. Подозирам, че от години не е попълвала данъчни декларации, нито си е водила отчет. Истински хаос. Помислих си, че докато сестра ти се занимава с юридическите й дела, ти би могъл да се поровиш във финансовите й документи.

— Довечера?

— Какво?

— Мога да дойда веднага след една среща близо до „Олд Стрийт“. Около шест?

— Наистина ли? — поколеба се Фрида. Тя имаше намерение да се прибере право вкъщи след последния си пациент и да прекара вечерта сама, за което така отдавна копнееше.

— Ако, разбира се, снаха ти е свободна.

— Сега ще й се обадя.

— А след това, ако имаш желание, можеш да ме поканиш да изпием по чаша вино.

— Добре. Предавам се. — Тя се усмихна и затвори телефона. Сутринта беше получила имейл от Санди. Пишеше, че се връща в Англия за две седмици, за да присъства на сватбата на сестра си. Сватбеното тържество щеше да се състои в „Лодърдейл Хаус“45 в Хайгейт, където двамата с Фрида бяха ходили преди време. Молеше я да се срещнат. Тя беше прочела имейла и го беше изтрила. Разбира се, все още можеше да му отговори. Все още можеше да каже „да“. Или пък „не“. Не: тази част от живота ми приключи. Мисля, че мога да продължа без теб.

Малко преди шест тя вече беше в дома на Оливия. Кирън, счетоводителят от погребалната агенция, също беше там. Беше седнал до кухненската маса, а пред него върху един вестник беше струпана голяма купчина строшен порцелан, туба специално лепило и парче розова шкурка. Фрида се загледа как той търпеливо подбираше и съчетаваше парчетата, с кацнали на върха на носа му очила и със съсредоточен израз на лицето. Беше щастлив, помисли си тя, изцяло погълнат от задачата си.