Дългият път към дома [bg]

Малкият самолет се разтресе от въздушно течение. Започна да губи височина, а после отново се издигна. Пилотът бързо насочи цялото си внимание към управлението на машината. Зад него няколко чифта очи се оцъклиха и Клара сграбчи китката на Мирна.

Жан Ги забеляза и завидя на жените. Запита се как би реагирал бившият му шеф, ако го хванеше за ръката.

Самолетът отново се замята и Бовоар стисна ръката на Гамаш, но когато се стабилизираха, я пусна.

Гамаш погледна по-младия мъж, но не каза нищо. И двамата знаеха, че не за първи път единият се хваща за другия като удавник за сламка. А и както бе тръгнало, можеше и да не е за последно.

— Питър! — изкрещя Клара толкова силно, че Бовоар за малко да се озърне в очакване да види съпруга й някъде наоколо.

Художничката се наведе напред.

— Возили ли сте мъжа ми? Питър Мороу?

— Desole, госпожо — каза пилотът, който явно владееше много добре и английски, и френски и говореше на смесица от двата езика. Френглийски. — Не помня имена. Само багаж. И плодове. А лимоните…

— Трябва да е пътувал за Табакен — побърза да го прекъсне Клара. — Висок мъж. Англоговорещ.

Пилотът поклати глава.

— Нищо не ми говори.

Мирна извади смартфона си, чукна с пръст по екрана два-три пъти и го подаде на Клара, но тя се поколеба няколко секунди.

— Ох, какво пък — въздъхна след малко, — и без това всички ще умрем.

Показа телефона на пилота. Когато младият мъж спря да се смее, посочи снимката на екрана.

— Вие ли сте това?

— Няма значение. Познавате ли този човек?

— Аха. Висок, стар. Англоговорещ.

— Стар ли? — възмути се Клара.

— Точно това е най-незначителното от всичко, което каза — обади се Мирна. — Всички му се струваме стари. Той още не е започнал да се вкисва.

Самолетът леко се разтресе, сякаш някой го побутна.

— О, боже, пак се започва — промърмори Жан Ги.

— Какво е това? — попита Клара.

— Кое? — сепна се Мирна и погледът й бясно зашари по земята, накъдето сочеше приятелката й.

— Това е корабът, с който се извършват доставките — обясни пилотът.

— На него ли се качват художниците? — попита Клара.

Под тях се виждаше реката, а насред нея се носеше плавателен съд. От такава височина изглеждаше като пура.

— Oui.

— Колко време пътува корабът до Табакен? — поинтересува се художничката.

— От Сет Ил? — Пилотът пресметна наум. — Ден-два. Зависи какво е времето.

— Оставете ни там.

— Къде?

— В Сет Ил.

— Клара? — обади се Мирна.

— Клара? — рече и Гамаш.

— Ако Питър е пътувал с кораба, така ще направим и ние.

— Клара? — изгледа я Жан Ги.

— Но Питър вече не е на кораба — отбеляза Мирна.

— Знам. И все пак се е качил на него по някаква причина.

— Може би — съгласи се Мирна, — но ние имаме причина да не пътуваме с кораба. Няма ли да е хубаво да стигнем до Табакен възможно най-бързо?