Отровни думи [bg]

Габри премести погледа си от Гамаш към Оливие, а после към Бовоар. Сетне пак погледна партньора си.

— Какво?

Гамаш и Оливие се спогледаха и накрая русокосият мъж заговори. Разказа на Габри за Отшелника, за посещенията си в колибата и за трупа. Готвачът слушаше мълчаливо. Бовоар за първи път го виждаше да изкарва повече от една минута, без да бърбори. Дори когато Оливие приключи, Габри не се обади. Стоеше така, сякаш никога вече нямаше да проговори.

Но накрая го направи:

— Как може да си толкова глупав?

— Съжалявам. Беше тъпо.

— Повече от тъпо. Не мога да повярвам, че не си ми казвал нищо за тази колиба.

— Трябваше, знам. Но човекът беше много уплашен и потаен. Ти не го познаваше…

— Явно не.

— Ако бях казал на някого и той разбереше, щеше да прекрати срещите ни.

— Ти пък защо толкова си искал да се срещаш с него? Бил е някакъв горски отшелник, за бога. Чакай малко. — Настъпи мълчание, докато Габри си събираше мислите. — Защо си ходел там?

Оливие погледна Гамаш, а той кимна. В крайна сметка всичко щеше да излезе наяве.

— Домът му беше пълен със съкровища, Габри. Направо невероятно! Между дървените трупи по стените бяха напъхани банкноти за изолация. Имаше чаши от оловен кристал и гоблени. Беше фантастично. Всичко, което притежаваше, бе безценно.

— Измисляш си.

— Не. Хранили сме се от порцеланови чинии на Екатерина Велика. За тоалетна хартия използваше доларови банкноти.

— Sacré124. Та това звучи като твой мокър сън. Сега вече съм сигурен, че ме занасяш.

— Не, не. Беше невероятно. Понякога, като го посещавах, на раздяла ми подаряваше нещо дребно.

— И ти приемаше? — повиши глас Габри.

— Разбира се, че приемах — сопна се Оливие. — Не съм откраднал нищо, а и тези вещи не му бяха потребни.

— Но сигурно е бил изкуфял. Все едно си крадял от него.

— Много е грозно това, което казваш. Мислиш ли, че бих отмъкнал неща от един старец?

— Защо не? Захвърлил си трупа му в имението „Хадли“. Кой знае на какво още си способен.

— Така ли? А ти си света вода ненапита, нали? — отвърна Оливие, но тонът му вече бе студен и жесток. — Според теб как събрахме пари за бистрото? А за пансиона? А? Не се ли запита как от скапан апартамент под наем…

— Аз го стегнах. Вече не беше скапан.

— … стигнахме дотам, че да отворим бистро и пансион? Как така изведнъж можехме да си го позволим?

— Мислех си, че бизнесът ти с антики върви добре. — Настана кратко мълчание. — Трябваше да ми кажеш — въздъхна накрая Габри и се замисли какво ли друго крие Оливие.

Гамаш и Бовоар си задаваха същия въпрос.