Отровни думи [bg]

— След полунощ? — попита Гамаш.

— Обикновено ходех по това време. За да не види никой.

Главният инспектор, който седеше срещу Оливие, бавно се облегна назад, сякаш се отдръпна. Жестът бе красноречив. Нашепваше, че детективът не вярва на чутото. Собственикът на бистрото се вгледа в този мъж, когото бе смятал за приятел, и почувства как се напряга.

— Не ви ли беше страх от тъмнината?

Гамаш зададе въпроса толкова простичко, че в този миг Оливие осъзна колко е гениален. Инспекторът умееше да се промъква под кожата на хората, да задълбава в плътта, кръвта и костите. И да задава въпроси, които звучат измамно просто.

— Не от тъмнината се боя — отвърна русокосият мъж. И си спомни усещането за свобода, което го обземаше само след залязването на слънцето. В градските паркове, в сумрака на киносалона, в някоя спалня. Насладата, която му доставяше възможността да смъкне външната обвивка и да бъде себе си. Закрилян от нощта.

Не се боеше от тъмнината, а от онова, което можеше да излезе на светло.

— Познавах пътя, а и до колибата се стига само за двайсетина минути пеша.

— Какво видяхте, когато стигнахте?

— Всичко изглеждаше нормално. Прозорецът светеше, фенерът на верандата бе запален.

— Очаквал е някого.

— Очакваше мен. Винаги палеше фенера заради мен. Не ми мина през ум, че може да е станало нещо лошо, докато не отворих вратата и го видях. Разбрах веднага, че е мъртъв, но си помислих, че просто е паднал, получил е удар или инфаркт и си е ударил главата.

— Нямаше ли оръжие наоколо?

— Не, нищо.

Гамаш пак се наклони към него.

Оливие се зачуди дали отново е спечелил доверието му.

— Носехте ли му храна?

Мислите на ресторантьора запрепускаха. След миг той кимна.

— Каква по-точно?

— Обичайното. Сирене, мляко, масло. Малко хляб. И като подарък бях приготвил бурканче мед и чай.

— Какво направихте с тях?

— С продуктите ли? Не знам. Бях в шок. Не си спомням.

— Намерихме ги в кухнята. Отворени.

Двамата мъже се гледаха напрегнато. Гамаш леко присви очи. Изражението му причини почти осезаема болка на Оливие.

Главният инспектор беше ядосан.

— Ходих там два пъти онази нощ — изломоти собственикът на бистрото, забил поглед в масата.

— По-високо, ако обичате — настоя детективът.

— Върнах се в колибата по-късно.

— Крайно време е, Оливие. Кажете ни истината.

Русокосият мъж си поемаше въздух плитко, на пресекулки, сякаш от устата му стърчеше кукичка, бе захвърлен на брега и скоро щяха да го нарежат на филета.

— Първия път, когато го посетих онази нощ, Отшелника все още беше жив. Пихме чай и си поговорихме.

— За какво?

„Хаос иде, стари друже, и нищо не може да го спре. Отне му много време, но вече е тук.“