Московският клуб (Къртица 3) [bg]

— Какво, по… — започна Бидуел.

Пощаджията държеше пистолет и се целеше в него.

— Не мърдай! — каза неканеният гост. Имаше чуждестранен акцент, който Бидуел не можеше да определи. — Моля, не мърдайте от мястото си и няма да пострадате.

— Какво искате? — попита отчаяно Бидуел. — Вземете каквото искате. Вземете го, само не ме убивайте.

— Глътнете тези хапчета — каза пощаджията, като се приближи. Ръката, в която нямаше пистолет, се протегна, в дланта и имаше две таблетки.

— Не!

— Не се тревожете — каза младежът. — Това е само демерол. Само успокоително. Ще ми бъде неприятно, ако се наложи да ви застрелям.

Бидуел поклати силно глава.

— Недейте! Моля ви, недейте!

Пистолетът се опря в слепоочието му.

— Глътнете това — каза тихо човекът. — Искам да бъдете много спокоен. Отворете си устата!

Бидуел направи, каквото му казаха. Мъжът сложи таблетките на езика му.

— Това е отрова — успя да промърмори той, докато преглъщаше. — Къде е Рико?

— Не е отрова — успокои го човекът. — Искам само да бъдете съвсем спокоен. Приятен наркотик е. А сега, ако обичате, отворете си устата. Искам да се уверя, че сте ги глътнали. — Той пъхна няколко пръста в устата на Бидуел, завъртя ги вътре и остана доволен. — Съвсем скоро ще започнат да действуват. Сега искам да отключите сейфа. Докато още сте на себе си.

— Нямам сейф — запротестира Бидуел.

— Елате с мен, ако обичате — каза неканеният гост. Дулото на пистолета все още беше опряно в слепоочието на съдията!

Бидуел се изправи. Мъжът бавно го заведе до една от вградените етажерки зад бюрото и дръпна полица с книги, част от която се отвори и откри цифровата ключалка на сейф. — Моля ви да не ме лъжете. Аз също зная какво има вътре и ако се наложи, мога и сам да отворя. Моля ви, спестете ми труда.

Бидуел набра кода с треперещи ръце. Първият му опит не успя, сейфът остана затворен.

— Внимавайте пак да не сбъркате — предупреди го младежът. — Много добре зная, че след три неуспешни опита ключалката на сейфа автоматично блокира за един час. Моля ви, направете го както трябва.

Бидуел отново набра цифрите и този път отвори.

— Благодаря — каза човекът. Бръкна в малкия сейф, ръката му мина покрай бижутата и измъкна голям, издут кафяв плик. — Златото и диамантите оставям за наследниците ви — рече той. — Само това ми трябва.

Сега вече Бидуел разбра.

— Вие? — Устните му вече произнасяха думите бавно. — Вие сте… от… — Внезапна догадка прониза съзнанието му и той присви очи. — Наследниците ми ли?

— Мисля, че е време да се изкъпем, съдия Бидуел.

Бидуел успя само да поклати бавно глава с разширени от ужас очи.

Младежът изведе съдията в коридора, без да отлепва пистолета от слепоочието му. Банята беше точно отсреща.

Когато минаваха покрай спалнята, Бидуел изведнъж протегна ръка и натисна рамката на дъбовата врата.