Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Внезапно настъпилата тишина беше почти осезаема. Чуваше далечно крякане на жаби. Забеляза, че водата тук е дълбока и не е застояла и все пак брегът беше съвсем наблизо. Не можеше да бъде видян, от която и да е точка на сушата.

Стоун хвърли спасителния сал във водата и го погледа как се поклаща, привързан за лодката с тънко въже. Взе греблата и ги закрепи на кърмата близо до плаващия във водата сал, след това отвори раницата и извади тоалетната хартия и кибрита. Отвинти капачката и започна да размотава в резервоара тоалетната хартия, после напъха остатъка от рулото в отвора. Беше като по мярка. Взе цигара от пакета и я сложи в рулото с филтъра навътре — тя щръкна като обвиняващ пръст.

След това извади цигарата, запали я с една от кибритените клечки и дръпна няколко пъти, докато засвети яркочервено в мрака. Пъхна я обратно в рулото тоалетна хартия с горящия край навън.

Остави раницата на лодката, прехвърли се през кърмата, стиснал под мишница греблата, спусна се в ледената вода и се качи на сала. Едва не извика от болката в ранената ръка. В началото салът се разлюля и той без малко не падна с главата надолу във водата, но после успя да се отдалечи от лодката бързо и безшумно. Това се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал, тъй като трябваше да щади лявата си ръка. След няколко минути усети, че салът застърга в пясък. Беше стигнал до брега.

Изправи се, треперещ от студа в прогизналите си джинси и фланелка, и извади запушалката от сала, за да изпусне въздуха. Ако беше пресметнал правилно, трябваше да повърви само десет-петнадесет минути — достатъчно, за да си докара сериозна простуда. Лявата му ръка пулсираше.

Внезапно гръмна страхотна експлозия — едно ниско „бум“ и силен блясък. Той се обърна бързо: „Ястреб“ се беше превърнал в огнено кълбо и осветяваше повърхността на езерото в ярко, празнично оранжево.

Стоун ускори крачка, като упорито мъкнеше през гората веслата и надуваемия гумен сал: стискаше ги под дясната си мишница. Дори бързият ход не го загря, чувствуваше как трепери, неприятното усещане от студа се бореше с пулсирането в лявата ръка за място в центъра на болката в мозъка му.

На петдесетина метра пред себе си видя бялото ауди на Пола под една от живачните лампи на магистралата, паркирано до маса за пикник. Осветлението в купето беше запалено и Пола четеше. Той се устреми с всичките сили, които му бяха останали, към топлината на колата.

Останал без дъх, Стоун отвори вратата и стресна Пола. Тя го гледаше и не вярваше на очите си.

— Трябва да сложа нещо в багажника — каза той.

— По дяволите, какво…

„Аз вече не съществувам“ — мислеше си той. Но не каза нищо.