Последната одисея [bg]

Докато летяха към планините, сърцето й затуптя още по-силно. Спомни си как беше държала малката Хури — моето ангелче, — преди да изтръгнат детето от обятията й. Току-що беше родила, още я болеше, тялото й беше плувнало в пот, но каква само радост беше изпитала, когато бяха сложили детето на гърдите й. Хури беше като горещ въглен, който я стопляше до сърцето й. Затвори очи и отново чу ангелския плач, когато й я отнеха — докато плачът не беше прекъснат от острието на ножа. Същият нож, който щеше завинаги да обезобрази и самата Нехир. Но не белегът й причиняваше най-силната болка.

Тя отвори очи с ледено обещание.

„Ще те прегърна отново, Хури… както и малкото си момче“.

— Виждам катер пред нас — докладва пилотът по личния й канал. — Спрял е край брега на реката.

Нехир се върна в настоящето.

„Възможно ли е да са те?“

Хеликоптерът се издигна още повече. През бинокъла Нехир виждаше добре малкия алуминиев катер с миниатюрната му кабина. Забеляза на кърмата някаква жена, която погледна нагоре, като си заслони очите с длан, след което отново продължи да се занимава с външния мотор. Наоколо не се виждаха други хора.

— Просто някаква местна — каза Нехир. — Продължавай напред.

Продължи да оглежда терена. Монсеньор Роу правеше същото от другата страна. Търсеха някакви следи от древно обитаване — разрушени стени, останки от кула, очертания на основи. Всичко, което би могло да загатне за древна цивилизация. Планът беше да прелетят по дължината на клисурата, след това да продължат с по-старателно претърсване пеша. Екипът разполагаше с данните от дълбочинен радар, който беше сканирал региона и бе открил потенциални места, които се оказаха много. Нехир се надяваше, че въздушният оглед ще намали площта за издирване.