Последната одисея [bg]

Сейчан направи още една обиколка.

Когато стигна купчината камъни, някакъв шум привлече вниманието й към входа на пещерата. Отвън се чуваше трескаво драскане на нокти. Сейчан си спомни описанието на Мак на бронзовите раци.

Приклекна, вдигнала пистолета си.

Иззад камъните изскочи дребна фигура. Появи се внезапно, отскочи от стената и се хвърли към нея. Сейчан свали пистолета, когато малкият кафяв макак изтича и скочи. Успя да улови Аги в обятията си.

Маймунката беше задъхана, огромните й кръгли очи се стрелкаха към слънчевата светлина навън.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

Една космата ръка се уви около гърлото й. Аги се покатери нагоре, вкопчен в рамото й. Несъмнено се нуждаеше от утеха. Сейчан го отнесе при изхода и предпазливо погледна навън. Знаеше, че Аги не е дошъл тук по своя воля.

От високата си позиция можеше да види катера — само че сега Чарли си имаше компания. Група хора в черно бойно облекло бяха завладели лодката. Други приближаваха през гората от юг.

„Двайсет до трийсет“.

Ясно беше, че не са местни крадци или разбойници.

„Намерили са ни“.

Нямаше време да се чуди как. Имаше по-важна задача, особено след като видя как някой на кърмата на катера посочва към нея. Онези на палубата скочиха и тръгнаха през гората към нея.

Сейчан отстъпи в бронзовата пещера. Нямаше начин да успее да задържи толкова много противници с един-единствен пистолет и няколко ножа за мятане, въпреки че високата й позиция й даваше известно предимство. Противниците имаха автомати, а вероятно и гранати. Бързо щяха да й видят сметката. За да предпази останалите, тя имаше само една възможност.

Погледна към отворените врати.

„Трябва да ги затворя“.

Надяваше се, че Грей е прав, че огънят държи вратите отворени. Прибра пистолета в кобура и като поддържаше Аги на рамото си, отиде при строшените парчета керамика. Вдигна най-голямото, в което още имаше останало черно масло. Беше тежко, адски тежко, но притокът на адреналин й даваше допълнително сили.

Замъкна с две ръце парчето до олтара и изсипа черното масло в басейна. То се плисна върху пламъците и бързо ги задуши. В пещерата настъпи мрак.

— Хайде, мъник.

Сейчан се втурна към бронзовите врати и се хвърли през тях. Спря между двете огромни кучета пазачи и се обърна. Зачака вратите да се затворят, но те си оставаха упорито отворени.

„Да не би Грей да греши?“

Стисна зъби, мъчейки се да прецени дали да се затича след другите, или да остане тук и да пази входа. Бързо взе решение.

„По-добре да остана“.

Знаеше, че една престрелка тук ще предупреди Грей за опасността. Нямаше нужда да тича навътре по тунела. Но не това беше реалната причина да остане.

„Грей не греши“.

Впери поглед към тъмната пещера, осветявана единствено от слънчевите лъчи, проникващи през тесния отвор. Бронзовият басейн в каменния олтар светеше в глухо оранжево. Беше все още нагорещен — може би достатъчно, за да държи вратите отворени.