В долината на смъртта

— Защо бледоликият не остави езика си да почине?

— Защо червеният мъж раздвижи сега своя?

— Защото Разкъсващата мечка иска да знае какво говориш с момичето.

— Да не би да ти дължа отговор или чак пък отчет?

Очите на червенокожия метнаха гневни искри.

— Да, аз съм вожд!

— Но не на мен!

— Ти си нищо, нищожество. Ти си слуга на твоя господар. Трябва да се подчиняваш. Но Разкъсващата мечка вече не желае да чуе от теб и дума.

Той препусна към челото на колоната, където яздеха белите и се обърна към Уолкър.

— Притежава ли бледоликият, който се нарича Бил Нютън, твоето доверие?

— Досега не ми е дал повод да се усъмня в него.

— Той няма добро лице.

— Да, действително има муцуната на лисица.

— Защо той язди до бялата скуоу?

— Не може ли да го прави добре като кой да е друг?

— Но защо говори с нея? От онова, което каза, скуоу изпадна в голямо вълнение. Вождът чу.

Уолкър погледна учуден Ролан и Лефлър. После поклати замислено глава.

— Това наистина е подозрително.

— На тоя тип му нямам доверие още от самото начало, от мига, в който го видях — каза Ролан. — Не си ли забелязал, че погледът му е прикован все в мис Елми?

— При това положение май наистина ще трябва да внимаваме. Моят брат не му ли забрани да говори с момичето?

— Сторих го — кимна вождът. — Той обаче откликна, че нищо не съм можел да му заповядвам.

— Я го виж! На нас обаче няма да откаже да се подчини. Най-добре ще е да вземем пленниците под личен надзор.

Само че това не бе по вкуса на мохава.

— Кому принадлежат пленниците? — попита вождът надменно.

— На моите другари и мен — изперчи се Уолкър.

— Ти се лъжеш. Не ми ли обеща Гълъбицата на вековната гора и нейния баща?

— Да. Ама не ви казах в кой час ще ви ги отстъпя. Засега те все още са моя собственост.

— Не, те принадлежат на мен! Те са цената за закрилата, която войните на мохавите ви предлагат.

Уолкър понечи да избухне, ала размисли. Със своите спътници той бе твърде слаб срещу мохавите, от чиято закрила за момента все още не можеше да се лиши.

— Нека не спорим — отвърна по тая причина спокойно. — Пленниците принадлежат и на теб, и на нас. Ще се споразумеем веднага щом пристигнем в Долината на смъртта.

— Аз още сега знам кой има право на тях — отвърна вождът сухо.

Той изви коня си и препусна отново към Бил Нютън.

Без дума да каже, издърпа от ръката му юздите на жребеца на Елми, избута го настрани и даде знак на хората си да заобиколят по-плътно пленниците. Бил сметна за най-добре да отстъпи, тъй като всяка разправия щеше да завърши само в негов ущърб. Но държеше зорко Елми под око и използваше всяка възможност да й даде ободрителен знак.

Вечерта стигнаха до едно място в тревиста равнина, осеяна с многобройни острови от дървета, където през грамада от скални отломъци се провираха храсталаци й къпинови ластари. В случай на нападение камънаците предлагаха защита и тъй като местността бе равна, то на апачите и марикопите нямаше да е лесно да се промъкнат до тях.