В долината на смъртта

Към това се добавяше и една мисъл, която го безпокоеше: срещата с Херман фон Адлерхорст и Олд Файерхенд. Той беше убеден, че двамата бяха се лепнали по петите му като ловни хрътки. От Херман по-малко се опасяваше, но пък толкова повече от ловеца, за чийто дела през краткото време на присъствието си в Щатите бе чул вече достатъчно. И може би тъкмо затова на него правеха по-голямо впечатление, отколкото на спътниците му, понеже за него те бяха нещо ново и понеже той самият бе напълно лишен от лична храброст. По коварство и лукавство се наемаше на всеки, но касаеше ли се да застане очи в очи с някой мъж, то той беше страхливец, комуто нито даже свитата от триста мохави не създаваше чувство за сигурност.

Ето защо от няколко часа в него зрееше мисълта да офейка и така съвършено да покрие следите си, че преследвачите да не могат повече да го намерят. Ама не сам — и момичето искаше да вземе той със себе си. Напук на своите спътници.

Реши да поговори с Елми. Само че не бе лесно да го стори незабелязано.

По тази причина започна да се върти покрай нея и накрая хитростта сполучи — извоюва си воденето на коня й.

Той приближи своето животно току до нейното и без да движи забележимо уста, попита тихо, само тя да може да го чуе:

— Сеньорита, знаете ли френски?

Тя го погледна изненадано, ала не отговори, защото можеше да си представи какво има да й каже този мъж, когото познаваше като престъпник.

— Храня най-добри намерения спрямо вас, ала никой не бива да го заподозре. Не гледайте към мен и говорете дотолкова високо, че никой освен мен да не го чува. Говорите ли френски?

— Да — каза тихо тя.

Бил Нютън беше разтълкувал правилно погледа.

— Съмнявате ли се?

— Да.

— Защо?

— Познавам ви и не зная какво добро може да ме споходи от ваша страна.

— Разбирам ви и очаквах този отговор. Но човек нали може да се поправи.

— И какво ще е предизвикало този прелом у вас?

— Наситих се на тоя живот, при който те презират всички честни хора. Повярвайте ми, говоря истината! Можете да ми имате пълно доверие.

— Бих желала наистина, но…

— Но?

— …е твърде опасно.

— Опасно? Не го проумявам. В по-голяма опасност от настоящата изобщо няма как да попаднете.

— Искате да ме спасите?

— Да.

— Само мен?

Този въпрос му дойде много неудобен. По всяка вероятност тя нямаше да иска да му се повери сама.

— Ще се съобразя с вашите желания.

— Желая да бъда освободена само с моя баща.

— Това ще е много мъчно.

— В такъв случай си оставам в плен.

— Помислете какво ви чака!

— Бог ще ме закриля.

— Утре вечер вече ще сме пристигнали в Долината на смъртта. Дотогава всичко трябва да е приключило.

— Повтарям, сама няма да бягам.

Той помълча известно време. Такъв отказ не беше очаквал. Но неговата прикритост намери изход.

— Добре. Ще рискувам всичко, за да освободя и баща ви. Само трябва да обещаете, че ще следвате указанията ми.