Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
— Няма ли писма от него?
— Не. — Коленичила до сандъка, Макарена взе няколко писма и ги зачете с цигара между пръстите. — Моят прадядо ги изгарял, когато пристигали. Жалко. Имаме нейните писма, но не и неговите.
Седнал в един от старите фотьойли пред рафтовете книги, Кварт заразглежда картичките. Всички бяха популярни изгледи от Севиля като оставената в неговата стая: мостът на Триана, пристанището със Златната кула и шхуна, закотвена пред нея, плакат за карнавала, репродукция на картина от катедралата. Чакам те, винаги ще те чакам, с цялата ми любов, винаги твоя, чакам да ми се обадиш, с цялата ми любов, Карлота. Той извади едно писмо от плика. Носеше дата единадесети август 1896.
„Скъпи Мануел,
Не мога да се примиря, че не получавам вести от теб. Сигурна съм, че семейството ми крие писмата ти, защото знам, че не си ме забравил. Нещо в сърцето ми, като тихо цъкане на часовник, ми казва, че писмата и надеждите ми достигат своето предназначение. Ще дам това писмо на една прислужница, на която смятам, че мога да разчитам и се надявам, че думите ми ще стигнат до теб. С тях потвърждавам, че те обичам и че ще те чакам винаги, докато най-накрая се завърнеш.
Струва ми се, че е минало толкова много време, откакто замина, любов моя! Времето минава, а аз все още очаквам един от онези кораби, които плават нагоре по реката, да те доведе при мен. Сигурна съм, че животът трябва да бъде щедър към онези, които страдат толкова много, защото вярват в него. Понякога смелостта ме напуска и отчаяно плача, убедена, че никога няма да се върнеш. Че си ме забравил, въпреки обещанието си. Виждаш ли колко несправедлива и глупава мога да бъда?
Винаги те чакам, всеки ден, в кулата, от която гледах как заминаваш. По време на сиестата, когато всички почиват и къщата е тиха, аз се качвам тук, сядам в люлеещия се стол и наблюдавам реката. Много е горещо и вчера ми се стори, че галеоните от картините по стълбището се движат. Сънувах и деца, които играят на плажа. Мисля, че това са добри поличби. Може би точно в този миг ти си ни път към мен.
Върни се скоро, моя любов. Имам нужда да чуя смеха ти, да зърна белите ти зъби и силните ти, загорели ръце. Да видя как ме гледаш по твоя особен начин. Да ме целунеш, както стори веднъж. Върни се, умолявам те. Върни се или ще умра. Усещам, че душата ми вече умира.
С цялата ми любов,
Карлота“
— Мануел Халок никога не прочел това писмо — каза Макарена. — Нито някое от останалите. Тя запазила разума си още шест месеца, после всичко потънало в мрак. Не е преувеличавала, душата й наистина е умирала. Когато най-сетне той дошъл да я види и седнал в двора в синята си униформа със златни копчета, Карлота вече била мъртва. Тя не го познала. Била само една сянка.
Кварт прибра писмото в плика му. Чувстваше се притеснен, че е нарушил интимността на любовните думи, които никога не бяха получили отговор.
— Искате ли да прочетете още? — попита Макарена.
Той поклати глава. Завесите се полюшваха от бриза, който идваше по Гуадалкивир от Санлукар и през тях той зърна църковната кула. Макарена седна на пода, облегна се на сандъка и започна да препрочита някои от писмата. Черната й коса блестеше на светлината на лампата. Кварт се наслаждаваше на извивката на шията й, на загорялата й кожа, на босите крака в кожени сандали. Тя излъчваше такава невероятна топлина, че той трябваше с усилие да се въздържа да не я докосне.
— Вижте това — каза тя и му подаде лист хартия. На него имаше скица на кораб под думите: въоръжен катер „Манигуа“. Под скицата имаше списък на характеристиките на кораба, очевидно преписани от някое периодично издание от онова време с почерка на Карлота.
ВЪОРЪЖЕН КАТЕР „МАНИГУА“
Година на построяване, Англия 1886
Водоизместимост 341
Дължина 47
Тяга 2.2