Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Лъжливият адвокат вдигна ръка.
— Нека преценим и обмислим — каза той. — Макар че заради съвеста си решихме да не посягаме на свещеното здание, нищо не ни пречи да действаме с човешкия елемент. — Той дръпна от пурата си и зардеда как кръгчето кубински дим отлита надалеч. — Говоря за свещеника.
— Кой от тримата?
— Енорийският свещеник. — Дон Ибраим уверено се усмихна. — Според сведенията, събрани от Ла Ниня в квартала и между енориашите, помощник-свещенйкът заминава утре — вторник — така че енорийският свещеник ще бъде сам. — Тъжните му зачервени очи, без мигли след злополучния инцидент, се спряха върху служителя на Панчо Гавира. — Разбираш ли, приятелю?
— Да — каза Перехил и се намести в стола. — Но не съм сигурен накъде води това.
— Не искаш литургия тук в четвъртък, нали?
— Точно така.
— Щом няма свещеник, няма литургия.
— Да. Но онзи ден ти ми каза, че съвестта ти не позволява да счупиш краката на стареца. И като стана дума за това, писна ми от твоята съвест.
Дон Ибраим се огледа и предпазливо сниши глас.
— Не е нужно да стигаме толкова далеч. Представи си, че този свещеник, този Божи служител изчезне за два-три дни, без да получи никаква телесна повреда.
Слаба усмивка на надежда изгря на лицето на телохранителя.
— Можете ли да направите това?
— Разбира се. — Дон Ибраим дръпна от пурата си. — Чиста операция. Без кръв, без счупени кости. Но ще ти струва малко повече.
— Колко повече? — попита подозрително Перехил.
— О, не много. — Дон Ибраим хвърли поглед на приятелите си и рискува със сумата. — По половин милион на всеки за квартира и храна.
Четири милиона и половина на този етап бяха нищо, затова Перехил се съгласи. Финансовото му състояние беше ужасно, но ако операцията успееше, Гавира нямаше да се стиска за допълнителната сума.
— Какво имате предвид? — попита Перехил.
Дон Ибраим погледна през прозореца към тясната бяла дъга на уличката „Де ла Инкуизисион“, разколебан дали да разправи подробности. Разгорещен, въпреки охладеното вино, той взе ветрилото на Ла Ниня и си повя.
— По реката има едно място — каза той. — Лодката, на която живее Ел Потро. Можем да държим свещеника там до петък, ако искаш.
Перехил погледна към безизразното лице на Ел Потро и сви вежди.
— Ще успеете ли?
Дон Ибраим мрачно кимна.
— Ще успеем.
Като всички хора, които отчаяно искаха да бъдат убедени, Перехил се успокои. Извади пакет американски цигари и запали една.
— Сигурни ли сте, че няма да нараните свещеника? — попита той. — Ами ако се съпротивлява?
— Моля те. — Дон Ибраим тревожно погледна към Ла Ниня, и постави ръката си на рамото на Ел Потро. — Той е възрастен свещеник. Божи човек.
Перехил кимна. Трябваше да наблюдават свещеника от Рим и дамата, напомни им той. И да правят снимки. Не бива да забравят снимките.
— Планът не е лош — добави Перехил. — Откъде ви дойде идеята?
Като поглаждаше това, което беше останало от мустаците му, дон Ибраим се усмихна, едновременно тържествуващ и скромен.
— От един филм, който снощи даваха по телевизията — „Затворникът от Зенда“.
— Мисля, че съм го гледал — каза Перехил и нагласи косата си така, че да скрива плешивината му. Направи знак на келнера да донесе втора бутилка. — Не е ли онзи, в който един човек влезе в затвора заради приятелите си, а после намери съкровище и си отмъсти?
Дон Ибраим поклати глава, докато келнерът наливаше виното.
— Не — каза той. — Това е „Граф Монте Кристо“. В онзи, за който говоря, лошият брат отвлича краля, за да стане сам крал. Но после идва Стюърт Грейнджър и го спасява.
— Не е ли страхотно? — кимна Перехил доволен. — Наистина се образоваш, когато гледаш телевизия.
Не само личността на Онорато Бонафе притежаваше някои свински качества. По времето, когато стигна до портика, пот се лееше от розовата му двойна брадичка и попиваше в яката. Той изтри лице с кърпичката си, докато оглеждаше оброчните дарове, които висяха на стената, струпаните в единия край на кораба пейки и скелето. Беше късен следобед. Светлината, която се процеждаше през счупените прозорци, беше златиста и червена и обливаше счупените и прашни резби със странно сияние. Два ангела гледаха в пространството, а сенчестите фигури на херцозите от Ел Нуево Естремо, коленичили за молитва, сякаш оживяваха.
Бонафе тръгна несигурно напред, като оглеждаше купола, амвона и изповедалнята, чиято врата беше отворена. В нея и в ризницата нямаше никой. Той приближи вратата на криптата и се вгледа в стълбите, които потъваха в тъмнината. Обърна се към олтара. Фигурата на Девата беше там, в нишата си, обкръжена от скелето: Бонафе я гледа един миг, после с решителността на човек, планирал ходовете си, се покачи по стълбата до фигурата на пет метра над стената. Червената светлина от прозорците осветяваше бароковата резба, сърцето, пронизано с ками, очите на „Богородица със сълзите“, вдигнати към небето. А върху бузите, синята наметка и короната от звезди блестяха перлите на капитан Халок. Бонафе извади кърпичката си, попи потта от челото и врата си и почисти перлите. Вгледа се в тях отблизо. После извади джобно ножче от джоба си. Внимателно остърга една от перлите, инкрустирана в мантията и замислено я заразглежда. После предпазливо я извади от гнездото й. Беше голяма колкото зърно нахут. Подържа я за миг в дланта си и с доволна усмивка я пъхна в джоба на сакото си.