Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Въздъхнах.
— Не бъди толкова срамежлив, Артон — му казах уморено. — Духовенството не бива да се меси в политиката. Вземаш подкупи, нали?
— Откъде знаеш това? — Гласът му се извиси почти до фалцет.
— Ясен си ми като отворена книга, Артон. Върни парите и престани да си вреш носа в политиката.
— Трябва да посетиш императора — каза той, сменяйки майсторски темата.
— Познавам се вече с цял куп представители на рода Хонет. Те всички са извадени от един и същ калъп.
— Негово величество ще се обиди, ако не го посетиш.
— Спести му ядовете тогава. Просто не му казвай, че съм бил тук.
Той естествено и дума не искаше да чуе за подобен вариант. Не желаеше също да го разпитвам за това кой всъщност го подкупва и защо. Затова настоя лично да ме съпроводи до императорския палат. Покровителството е залегнало в самата сърцевина на толнедранската политика. При смяна на династиите, със старите управници си отиват дори дотогавашните касиери по мостовете.
Настоящият император се казваше Ран Хонет двайсет и някой си или нещо от този род. Негово величество всъщност дори успя да ме изненада. Не за добро, разбира се. Просто при него типичната за последните няколко владетели глупост бе отстъпила пред неподправения идиотизъм. И както обикновено става в подобни случаи, се бе намерил услужлив и напорист роднина, който бе иззел изцяло императорските функции и пробутваше всяка своя приумица под надслова „Императорът реши…“. Въпросният роднина, в случая братовчед на Ран Еди-койси, ни заряза да чакаме в един от апартаментите за гости цели два дни, докато през това време цял куп толнедрански големци се вмъкнаха в императорската приемна като в собствения си дом.
Накрая на мен ми писна.
— Да си вървим, Артон — казах аз на първосвещеника на Недра. — И двамата си имаме по-належащи дела.
— Не можем да постъпим така! — сепна се Артон. — Това ще бъде изтълкувано като смъртна обида.
— Е, и? Навремето ми се е случвало да обиждам Богове, Артон. Нямам намерение сега да се тревожа за чувствата на някакво си царче.
— Позволи ми първо да поговоря отново с Върховния шамбелан.
Той скочи на тлъстите си бутчета и хукна да говори с братовчеда на императора.
Братовчедът се оказа типичен Хонет. Първата му реакция бе да ме погледне отвисоко.
— Ще чакате благоволението на Негово имперско величество — каза надменно той.
И тъй като се правеше на толкова важна клечка, а аз вече се бях ядосал, реших да го окача на стената, на около метър и половина от пода, та да може наистина с основание да гледа другите отвисоко.
— Как мислиш, старче — попитах го невъзмутимо, — дали имперското благоволение ни е огряло вече с божествените си лъчи?
Оставих го още известно време да виси на стената и после, след като реших, че е схванал поуката, го свалих на пода.
Императорът изведнъж реши да ни види незабавно.
Заварихме въпросния Ран Хонет, седнал на трона, да си смуче пръста. Кръвната линия на Хонетите се беше скапала дори повече, отколкото предполагах. Поразрових се из черепната му кутийка и не открих в нея абсолютно нищо. Той изрецитира със запъване няколко императорски учтивости — потръпнах само при мисълта колко време му е било нужно, за да ги наизусти — и после царствено ни разреши да се оттеглим.
Двамата с Артон се поклонихме и се измъкнахме от тронната зала с лице към суверена, който тъкмо бе лапнал отново пръста си.
Напуснах възможно най-бързо Тол Хонет и се отправих към Тол Борун. Откакто бях зарязал живота на пияница, използвах непрекъснато дарбите си, за да хитрувам по всевъзможни начини. Волята и Думата са нещо много сериозно, а аз ги бях обърнал на прост шарлатански трик. Независимо от мъката си, все още бях ученик на своя Учител, а не на някакъв панаирджийски факир. Лесно бих могъл да си измисля извинение, като се позова на преживените тежките години, но нямам никакво намерение да го правя. Бях длъжен да се държа както подобава на човек с моето предопределение.
Подминах Тол Борун най-вече за да избегна нови предизвикателства. И май наистина постъпих правилно — боруните със сигурност щяха да ме изнервят. Моите уважения към фамилията Борун, но нейните членове понякога се държат като пълни идиоти.
(Съжалявам, Сенедра, не го приемай лично.)
Прекосих земите на фамилията Анадил и накрая се добрах до северния край на Гората на дриадите. Изминалите векове са променили сериозно местния ландшафт, но мисля, че тогава пътувах по същия маршрут, който три хиляди години по-късно избрахме заедно с група приятели, следвайки следите на Сферата. Двамата с Гарион често сме си говорили за тези повторения и си мисля, че това може и да е бил поредният сигнал за срив в тъканта на Необходимостта. Използването на същия маршрут може да се дължи и на факта, че оттам минаваше най-естественият път на юг, който освен всичко останало вече познавах добре. Ето на, набие ли си човек в главата някаква теория, после лесно успява да изкриви всеки детайл така, че да пасне в общата схема.