Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Сигурно можех да постъпя и другояче. На практика нямаше нужда от пряката ми намеса. Можех да накарам барона и неговите хора да се оттеглят без дори да им се представя. Всъщност просто си изпуснах нервите. Именно така най-често се забърквам в какви ли не неприятности.
Както и да е. Та през следващите няколко дни по дърветата се появиха обяви с награда за главата на „злия магьосник“. Приложеното описание на външността ми беше доста точно, а наградата — обидно малка.
Реших да отида направо в Толнедра. Бях убеден, че мога да се справя с последствията от моето малко представление, но струваше ли си труда? Арендия и без друго бе започнала да ме отегчава.
Деветнадесета глава
Една сутрин в края на пролетта прекосих река Аренд, определяща от край време границата между Арендия и Толнедра. По северния бряг на реката патрулираха мимбратски рицари, но това не беше кой знае какъв проблем за мен. В края на краищата и аз си имах своите дребни преимущества.
Спрях за известно време във Вордюнската гора, за да обмисля положението. Учителя ме бе измъкнал от пиянския унес в Камаар, но така и не ми бе дал някакви наставления, затова сега трябваше да решавам всичко на своя глава. Нямаше никакво определено място, където да отида, нито пък някаква спешна задача, която да ме води там. Това обаче не значеше, че съм забравил за своите отговорности. Май бях станал нещо като странстващ магьосник, който върви накъдето му видят очите и си пъха носа в неща, които най-вероятно не са негова работа. Ако ли пък се натъкнех на нещо наистина важно, спокойно можех да го прехвърля на моите побратими в Долината. Иначе бях свободен да се запътя в коя да е от четирите посоки на света. Мъката ми не се беше уталожила, но поне започвах да свиквам да живея с нея и да я контролирам. Годините в Камаар все пак ме бяха научили какво става, когато се опитам да се скрия от нея.
И тъй, когато се насочих към Тол Хонет, душата ми беше изпълнена с потисната меланхолия. Реших, че след като съм се озовал на това място, няма да е зле да проверя как вървят нещата в империята.
Докато пътувах на юг, минах през Великото графство Вордю и установих, че там също се плетат всевъзможни политически интриги. Хонетите отново бяха на власт, а кланът Вордю винаги бе приемал това като лична обида. Наоколо изобилстваше с доказателства, че втората Хонетинска династия е в упадък. Има нещо наистина странно в логиката, по която се развиват династиите. Основателят на една династия винаги е енергичен и надарен човек, но с течение на вековете наследниците му се превръщат във все по-бледо негово подобие. Може би фактът, че те почти неизменно се женят за някоя от братовчедките си, има нещо общо с това. Контролираното възпроизводство в рамките на една кръвна линия може и да дава чудесни резултати при конете, кучетата и добитъка, но при хората нещата стоят съвсем иначе. В подобни случаи излиза, че глупостта и страхливостта се удвояват за сметка на положителните качества.
Та по същата причина и хонетинските императори не вървяха на добре през последните стотина, че и повече години. Вордюните, от друга страна, ставаха все по-нетърпеливи. Те усещаха, че идва техният ред.
Добрах се до Тол Хонет в самото начало на лятото. Тъй като това беше техният роден град, хонетинските императори бяха посветили голяма част от времето си — и немалка част от имперската хазна, естествено — за да подобрят вида на своята столица. Един съвет — всеки път, когато хонетините дойдат на власт в Толнедра, инвестирайте в търговията с мрамор и няма да сбъркате.
Прекосих северния мост, водещ към града, и спрях пред портата, за да отговоря на стандартните въпроси, които задаваха легионерите, поставени на пост. Бронята им беше доста впечатляваща, за разлика от самите легионери. Отбелязах си на ум, че легионите на императора най-вероятно са под всякаква критика. Някой трябваше да направи нещо по въпроса, спешно при това.
Улиците бяха претъпкани с хора. В Тол Хонет винаги е така. Всеки жител на Толнедра, който е или пък се мисли за важна клечка, счита за свое задължение да прекарва една значителна част от годината в своята столица.
И тъй като вече се бях превърнал в нещо като религиозна реликва, също като в Арендия се насочих първо към най-близкия храм. Оказа се, че главният храм на Недра е бил преместен от последното ми посещение насам, затова се наложи да разпитам за новото му местоположение. Естествено, не тръгнах да питам префърцунените търговски принцове, които се мръщеха в носените от роби паланкини и притискаха напарфюмирани кърпички към носовете си. Вместо това се обърнах към един почтен на вид мъж, който поправяше уличната настилка.