Любов по време на холера

Къщата беше типично антилска, боядисана в жълто до ламаринения покрив, с ленени пердета и саксии с карамфили и папрат, окачени на портала, стъпила върху дървени стълбове в ниския воднист бряг в Мала Крианса. Един кос пееше в клетка, закачена на стряхата. На отсрещния тротоар имаше първоначално училище и кочияшът трябваше да държи здраво юздите на коня, за да не хукне подплашен, от децата, които шумно и припряно излизаха. Това бе добре дошло, защото даде възможност на госпожица Барбара Линч да познае доктора. Поздрави го с жест на стари познати, покани го на едно кафе, докато се разотидат децата, а той против навика си го изпи очарован, докато я слушаше да говори за себе си — единственото, което го интересуваше от тази сутрин и щеше да го интересува без миг покой през следващите месеци. Веднъж като младоженци един приятел бе казал в присъствие на съпругата му, че рано или късно той ще срещне една влудяваща страст, способна да подложи на изпитание устойчивостта на брака им. Докторът, който смяташе, че се познава добре и познава здравината на моралните си корени, се бе изсмял на това прорицание. Но ето че се сбъдна.

Госпожица Барбара Линч беше дипломиран теолог и единствена дъщеря на преподобния Джонатан Б. Линч, протестантски пастор, черен и сух, който обикаляше с муле но бедняшките махали из залива, проповядвайки словото на един от многото богове, които доктор Хувенал Урбино пишеше с малка буква, за да ги различава от своя. Тя говореше добър кастилски с леко затруднение, което често препъваше синтаксиса, по пък увеличаваше чара й. През декември щеше да навърши двадесет и осем години, наскоро се бе развела с един пастор, ученик на баща й, с когото бе имала две години неудачен брак, и не изпитваше желание да повтаря грешката си. Каза: „Нямам друга любов освен моя кос.“ Но доктор Урбино беше прекалено сериозен, за да си помисли, че тя го казва с някакъв умисъл — напротив: попита се смутен дали толкова благоприятни съвпадения наведнъж не бяха някакъв капан на съдбата, та да трябва после тъпкано да ги плаща, но веднага отхвърли тази мисъл като теологична глупост, дължаща се на обърканото му състояние.

На сбогуване спомена случайно за сутрешния преглед, защото знаеше, че болният най-много обича да говори за страданията си, а тя бе тъй прекрасна, като говореше за своите, че той й обеща да дойде пак на другия ден, точно в четири часа, за да я прегледа по-щателно. Тя се притесни — знаеше, че лекар от такава класа е далеч над възможностите й, но той я успокои: „В пашата професия се опитваме богатите да плащат за бедните.“ После записа в джобния си бележник: „Госпожица Барбара Линч, Мала Криаиса, събота, 4,00“. Няколко месеца по-късно Фермина Даса щеше да прочете картона й, заедно с подробностите на диагнозата, лечението и развитието на болестта. Името привлече вниманието й и тя реши, че е някоя от актрисите, пътуващи с корабите от Ню Орлиънс, превозващи плодове, но адресът й подсказа, че трябва да е по-скоро от Ямайка и негърка, естествено, затова я отписа с лека ръка от вкуса на мъжа си.