Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Трифонич притежава уравновесеността на благородна натура: враговете са много, битките са много, всичките не можеш ги изреди, така че няма защо да се мяташ насам-натам, а с времето всички ще надвием, делото ни е право, ще надделеем. Я сега да си пийнем чайчец с меки гевречета.
Да! Ето и една рана, прясна: защо из Москва се разпространява някакво ново мое произведение, — а той, А. Т., е подминат, — защо? Защо не съм му го донесъл, нищо не съм му казал? Някакви литератори в Пахра имали нахалството да предложат на А. Т. да го прочете, „аз, естествено, отказах!“
(Ах, ама как да му обясня всичко?! Защото, ако ти го донеса, непременно ще го спреш, ще кажеш: не бива да се дава! А на мен ми трябва, нека се шири. Да речем — „Четат Иван Денисович“, бивша глава от „Архипелага“, която при последната преработка отпадна оттам, а ми е жал да става зян, е — пуснах я…)
— Ама, А. Т., не е мое произведение това, затуй не го донесох, аз не съм автор, аз съм съставител, там 85% са цитати от читатели. Изобщо не мислех, че ще се разпространи, че ще има успех. Просто го дадох на две бабички, бивши концлагеристки, да го прочетат.
— Къде са тия бабички? — заканително избухва той. — Сега ще викнем кола, отиваме и го прибираме. Как е могло да изтече?
— А как изтече писмото ви до Федин? Нали на никого не сте го давали?!
Това е смайващо за него. Той е сигурен, че не го е давал.
— Сега трябва да кротувате! — внушава ми той.
Сега — да, съгласен съм. Но все пак го придупреждавам: ако „РБ“ бъде отпечатана в чужбина, ще разпратя на писателите обясненията си. (Какви обяснения — също не бива да му казвам. Ако му кажа преждевременно, ще наложи възбрана и отиде на кино моето „Изложение“. Така забранителят сам се обрича да не научава навреме истината!…)
Тръгнах си с обещанието да кротувам. Това стана на 8 иприл. И същия ден във Франкфурт на Майн се съставяла динамитната телеграма на „Грани“… Малко ми предстоеше през тая година да си пийна от раннопролетната сладост на моя „чифлик“. Беше тъкмо Връбница, но студена. В събота на 13-и дори заваля сняг, и изобилен, и не се топеше. А във вечерното предаване на Би Би Си чух: в литературното приложение към „Таймс“ са отпечатани „обширни откъси“ от „Ракова болница“. Удар! — гръмовен и радостен! Започна се! (Крача ли, крача по пътечката за разходки, под пролетния снеговалеж — започна се! Хем го очаквах, хем не го очаквах. Колкото и да ги очакваш, такива събития се разразяват преди очакваното време.
Именно „Болницата“ никога не бях изпращал на Запад. Предлагаха ми и имаше начини — аз, не знам защо, отказвах, без да правя никакви сметки. А щом сама е стигнала, — значи така е трябвало, дошло е определеното от Господа време. И каква вихрушка ще се извие? — година след процеса на Синявски-Даниел — такава наглост? Но — предчувствие, че нещо ме носи по неотразим път: ще видите — нищо няма да ми направят!
По време на тази разходка под априлския сняг ме завари жена ми, току-що от Москва. Развълнувана. Тя нямаше откъде да знае, предадоха го току-що. Не, тя има друга новина: Твардовски вече четвърти ден ме търси, развилнял се е — къде да ме намери? В Рязан ме няма, московските ми роднини „не знаят“ (аз крия моето Рождество тъкмо от „Новый мир“, само това създава защитеност, иначе биха ме викали десет пъти). В понеделник се видяхме, а от сряда вече „вилнее“? „Никога досега не е било толкова важно“? За тях (за нас) — винаги е „никога“, винаги е „особен момент, толкова важно“! Не съм будала. Ще почакат. Не бива всеки път да викаш: „Вълци!“, когато вълци няма, и тогава ще ти вярват. Не мога да се паникьосвам при всяка промяна на външните условия. Ще ида след три дена, Твардовски ще изтрае. Безчовечно спрямо тях? — но и те не са по-грижовни спрямо мен: ако през тия години бях се явявал на всяко тяхно повикване, щях да престана да съм писател.
По-нова от моята новина не могат да имат: „Болницата“ се издава на Запад! И трябва да ме вълнува не това, че се издава, а: как ще го приемат там. И трябва да обмислям не защо се е развълнувал „Новый мир“, а: не е ли дошло времето за моя удар? Защото при мен превтасват документи, за „Бородинския бой“ никой не знае — не е ли време да ги покажа? Жадувах за спокойствие, а трябва да действам! Не да изчаквам, докато се подготвят за атака, — тъкмо сега трябва да ги атакувам!
Ръководи ме не обемната пресметливост, а тунелната интуиция.
С такова настроение тръгвам във вторник, 16-и: да пускам „Изложението“! Страниците са много, сто и петдесет екземпляра са преписани на машина за всеки случай още зимъс (Литвинов и Богораз вече предаваха своите неща направо на кореспондентите, но аз още се вардя, аз съм гърмян заек, крия се зад гърба на петдесет писатели), сега трябва само да натракам бързо на пишеща машина съпроводителната бележка [7] — снопчето от ръчни бомби, та отделните части да детонират всичките едновременно и в разбираемо за всички сега време: