Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Детето пребледня още повече, но не отговори.
Симон изрази своя бяс с едно движение. При дивите и глупави натури гневът е като пиянството, той се придружава от всички отвратителни признаци на пиянството.
— Ще отговаряш ли бе, куче? — изкрещя той и показа юмрука си на детето.
— Мълчи, Симон — намеси се ФукеТренвил. — Ти нямаш думата.
— Чуваш ли, Симон? — рече Лорен. — Ти нямаш думата! Това ти се казва за втори път в мое присъствие. Първият беше, когато обвиняваше Елоиз Тизон и стана причина да отсекат главата й, за твоя огромна радост!
Симон млъкна.
— Майка ти обичала ли те е, Капет? — попита Фуке. Детето продължаваше да мълчи.
— Казват, че не те е обичала — каза обвинителят. Неволна усмивка се плъзна по устните на детето.
— А пък аз ви казвам — разпени се Симон, — сам той се хвали, че го е обичала твърде много!
— Я гледай, я гледай! — извика Лорен. — Колко жалко, Симон, че малкият Капет, тъй разговорчив насаме с теб, пред другите хора мълчи!
— О, де да беше насаме с мен! — изръмжа Симон.
— Да, да, да бяхте сами, но за нещастие или за щастие, не сте! Да бяхте сами, добри ми Симон, прелестни мой човеко, прекрасни мой патриоте, какъв хубав бой щеше да теглиш на горкото малко дете! Но сега не си сам с него и не смееш, гад с гад! Пред всички нас, честни хора, дето знаем, че древните, на които се стараем да приличаме, са уважавали всичко онова, което е слабо. Ти не смееш. Ти, храбрецо, не смееш да го удариш, защото край тебе стоят деца по два метра високи! Симон изръмжа нещо неразбираемо.
— Кажи — продължаваше да разпитва детето Фуке, — говорил ли си нещо тайно със Симон?
Погледът на детето изрази неописуема ирония.
— Нещо тайно, нещо относно майка си, не си ли говорил? — добави обвинителят.
В погледа на детето се мярна презрение към онзи, който го разпитваше.
— Отговаряй — да или не?! — извика Анрио.
— Кажи да! — изръмжа Симон и вдигна ръка да удари момчето.
То цяло се затресе, но не направи никакво движение да избегне удара.
Присъстващите нададоха вик на отвращение.
Лорен обаче постъпи още по-трезво. Той се спусна напред като сляп и още преди ремъкът на Симон да се бе врязал в тялото на детето, хвана ръката на ботушаря.
— Ще ме пуснеш ли?! — разкрещя се Симон. — Ще ме пуснеш ли!
— Слушай — продължаваше невъзмутимо Фуке, — никак не е грешно за една майка да обича детето си. Ти само ни кажи, Капет, по какъв начин ти е доказвала майка ти своята любов, това може да бъде полезно за майка ти!
Малкият затворник трепна при мисълта, че може да бъде полезен с нещо на майка си.
— Тя ме е обичала така, както всяка майка обича детето си, господине — отговори Луи. — Нито за майките в любовта им към чедото, нито за децата в любовта им към майките съществуват два вида обич…
— А пък аз, змия със змия — разпени се Симон, — твърде ясно съм чувал от твоята уста, че майка ти…
— На теб просто ти се е присънило нещо — прекъсна го спокойно Лорен. — Види се, твърде много обичаш сънищата, Симон!
— Лорен, Лорен! — изръмжа заканително Симон.
— Е, да, Лорен, Лорен — имитира го Лорен. — И после? Имаш ли смелост да се биеш с Лорен? Защото Лорен бие много лошо гадните хора като тебе, Симон. Не можеш и да го наклеветиш, тъй като онова, което той говори и върши, го върши и говори пред генерал Анрио и пред гражданина ФукеТренвил, които напълно одобряват поведението му, въпреки че не са предатели! Няма как да го изпратиш на гилотината, както направи с Елоиз Тизон. Тежко е, жалко е, но няма какво да се прави, бедни Симон!
— Ти само почакай! — рече Симон и устните му се изкривиха като на хиена.
— Да, драги другарю — рече Лорен. — Но аз се надявам да ми помогне Върховното Същество… Да не би да смяташе и да се надяваше да кажа „да ми помогне Бог“?… Надявам се да ми помогне Върховното Същество, казвам, и ти казвам, че с ей тази сабя ще разпоря корема ти, преди да успееш да гъкнеш, а не преди да си ми направил някое зло. Махни се, Симон — усмихна се Лорен, — махни се, защото ми запречваш светлината, не мога да виждам…
— Разбойник!
— Млъкни, че не мога да те слушам!
Лорен изгледа Симон. Симон се сниши. Друго не можеше да направи.
— Сега, когато вече проговори — каза Анрио, — по всяка вероятност той няма повече да мълчи. Продължавай, гражданино Фуке.
— Ще отговаряш ли? — попита Фуке. Детето продължаваше да мълчи.
— Виждаш ли, гражданино — каза Симон. — Виждаш ли?
— Странно е упорството на това дете — рече Анрио, смутен от царствената твърдост на момчето.