Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

— Вярваш ли на всичко, което четеш?

— Не.

— Добре, защото снощи се гипсирах и драйфах цяла сутрин.

Помощничката му се разсмя.

— Какво пиеш?

— Ами… не помня. Поне до снощи. Това ми е първото напиване след университета и, надявам се, последното. Бях забравил колко отвратителни са тия неща.

— Защо адвокатите се наливат толкова много?

— Навик, придобит в университета. Баща ти не пие ли?

— Шегуваш ли се? Ние сме католици. Но той се пази.

— А ти пиеш ли?

— Разбира се, по всяко време — отвърна гордо тя.

— Тогава от теб ще излезе голяма адвокатка.

Джейк грижливо разбърка три праха в чаша с ледена вода и я изгълта. Направи гримаса и изтри устни. Тя го наблюдаваше внимателно, с весела усмивка.

— Какво каза жена ти?

— За кое?

— За това, че си се напил — и то такъв порядъчен религиозен семеен човек.

— Тя не знае. Замина вчера рано сутринта.

— Извинявай.

— Замина при родителите си, докато трае процесът. От два месеца по телефона ни се обаждат анонимни гласове и сипят смъртни заплахи, а оная нощ поставиха динамит под прозореца на спалнята. Ченгетата го откриха навреме и ги хванаха, сигурно са от Клана. Достатъчно динамит да не остане камък върху камък от къщата и да ни изтрепе всичките. Добър повод да се напие човек.

— Страхотно съжалявам.

— Службата, която току-що получи, може да се окаже много опасна. Трябва да го знаеш отсега.

— И по-рано са ме заплашвали. Миналото лято в Дотън, Алабама, защитавахме двама малолетни негри, които се бяха гаврили с една осемдесетгодишна старица и накрая я бяха удушили. Никой адвокат от щата не се наемаше с делото, затова се обърнаха към Лигата. Влязохме в града, яхнали черни коне, и само това бе достатъчно по улиците да се съберат тълпи, готови на линч. Никога не съм чувствала такава омраза през живота си. Скрихме се в един мотел в съседен град и се почувствахме в безопасност, но една вечер двама мъже ме спипаха в бара на мотела и се опитаха да ме отвлекат.

— И какво стана?

— Винаги нося трийсет и осем милиметров със скъсена цев в чантата си и им дадох да разберат, че знам как се използва.

— Трийсет и осем милиметров, а?

— Да, подарък от баща ми за петнайсетия ми рожден ден. Имам разрешително.

— Баща ти май е страхотна личност.

— Няколко пъти са стреляли по него. Захваща се с много заплетени дела — в подобни случаи публиката е взривоопасна и държи обвиняемият да бъде обесен без съд и адвокат. Това са любимите му дела. Не прави нито крачка без телохранител.

— Сериозна работа. Аз съм същият. Имам си прикрепен един полицай, името му е Незбит. Е, той не може да уцели стената на обор с ловджийска пушка, ама карай. Вчера ми го зачислиха.

Донесоха храната. Тя махна лука и доматите от своя клодбургер и му предложи пържените си картофи. Разполови го и започна да кълве от краищата като птичка. Гореща мазнина капеше в чинията й.

Лицето й бе нежно и приятно, а чаровната усмивка смекчаваше твърдостта на еманципираната жена, която се спотайваше под повърхността. По това лице нямаше и следа от грим. Пък и той не беше нужен. Не беше красива, нито мила и явно нямаше намерение да се прави на такава. Притежаваше бледата кожа на червенокосите, но това бе кожа на здрав човек, със седем-осем лунички, разпилени покрай малкото вирнато носле. Усмивката й бе самоуверена, предизвикателна и загадъчна, а трапчинките по бузите — неотразими. Пронизващите зелени очи излъчваха спотаена мощ и когато тя заговореше, те наблюдаваха втренчено и мигащо.