![Време да убиваш [A Time to Kill-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/5/1/4/vreme-da-ubivash-a-time-to-kill-bg-download.jpg)
Време да убиваш [A Time to Kill-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божидар Стойков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да убиваш [A Time to Kill-bg]». Краткое содержание книги:
— Защо трябва да се тревожи за това?
— Не ставай глупав, Джейк. Той е стар човек и не може да бъде нищо друго освен съдия. Ти представяш ли си го като адвокат на частна практика? Сега си докарва шейсет хиляди на година и ще умре от глад, ако не го изберат. Повечето съдии са като него. Готов е на всичко, за да си запази мястото. Бъкли го знае, затова се е обърнал към местните биячи, подклажда ги и им разправя как този мръсен негър може и да го оправдаят, ако преместят процеса, и че трябва да попритиснат малко съдията. Така на Нуз започна да му пари под краката.
Няколко минути пиха мълчаливо и всеки се полюляваше на високия си дървен стол. Бирата бе чудесна.
— Има и още — каза Лусиен. — За Нуз.
— Какво за Нуз?
— Получил е няколко заплахи. Не политически, заплашили са го с убийство. Чувам, че умира от страх. Поискал е полицията да му охранява къщата. Вече ходи с пистолет.
— Това чувство ми е познато — измърмори Джейк.
— Да, чух.
— Какво си чул?
— За динамита. Кой беше?
Джейк бе поразен. Взираше се глуповато в Лусиен, неспособен да продума.
— Откъде знаеш?
— Не ме питай. Имам си източници. Кой беше?
— Никой няма представа.
— Изглежда, че е професионалист.
— Благодаря.
— Можеш да останеш тук. Имам пет спални.
В осем и половина слънцето беше залязло, когато Ози спря патрулната кола зад сааба, все още паркиран зад поршето. Отиде до подножието на стълбата, която водеше към верандата. Лусиен го зърна пръв.
— Здравей, шерифе — опита се да проговори той с натежал и надебелял език.
— Добър вечер, Лусиен. Къде е Джейк?
Лусиен кимна към края на верандата, където Джейк се бе излегнал в люлката.
— Подремва си — обясни услужливо той.
Ози прекоси проскърцващите дъски и се надвеси над проснатата фигура, която миролюбиво похъркваше. Сръга го лекичко в ребрата, Джейк отвори очи и отчаяно опита да се изправи.
— Карла се обажда в канцеларията ми, търсеше те. Много е разтревожена. Цял следобед е звъняла и не може да те открие. Никой не те бил виждал. Мисли, че са те убили.
Джейк триеше очи, а люлката леко се полюляваше.
— Кажи й, че съм жив. Кажи й, че си ме видял, говорил си с мен и няма капчица съмнение, че съм жив. Кажи й, че ще се обадя утре. Кажи й, Ози, моля те, кажи й.
— Няма да стане, приятелю. Ти си вече голям, ти ще й се обадиш и ще й кажеш. — Ози се отдалечи по верандата. Съвсем не му беше смешно.
Джейк се закрепи на краката си и се заклатушка навътре.
— Къде е телефонът? — извика той на Сали. Докато набираше номера, чуваше как Лусиен се смее неудържимо навън.
26
Последният му махмурлук бе в университета преди шест-седем години; не можеше да си спомни кога точно. Датата, това бе важното. Не можеше да си я спомни, но натежалата глава, пресъхналата уста, учестеното дишане и пламтящите очи му възкресиха болезнените и непомръкващи спомени за продължителни и незабравими гуляи с вкусната кафява течност.
Още щом отвори лявото си око, веднага разбра, че е в беда. Клепачите на дясното бяха плътно залепнали и не можеха да се разделят, трябваше да използва пръсти, а той не смееше да помръдне. Лежеше на кушетката в тъмната стая, напълно облечен, дори с обувки, слушаше как главата му бучи и наблюдаваше бавното въртене на вентилатора на тавана. Гадеше му се. Вратът му бе вдървен, защото нямаше възглавница. Краката му бяха подути и го боляха. Стомахът бушуваше и заплашваше да изригне. Май щеше да е по-добре да умре.
Джейк винаги бе имал неприятности с махмурлука, защото не можеше да спи дълго. Щом отвореше очи, мозъкът му се събуждаше, разкъсваше се на всички страни, парещата болка пронизваше слепоочията му и той не можеше да заспи отново. Все не успяваше да си обясни това. Приятелите му в университета, когато бяха махмурлии, спяха с дни след това, но при Джейк бе точно обратното. След последната бутилка едва събираше по няколко часа сън.
Защо? Вечният въпрос на другата сутрин. Защо го направи? Една студена бира бе толкова освежаваща. Най-много две-три. Но десет, петнайсет, че чак двайсет? Беше объркал сметката. След шестата бирата вече губеше вкуса си и той пиеше заради самото пиене. Лусиен бе толкова услужлив. Преди да се стъмни, изпрати Сали до магазина за цял кашон бира, който плати с удоволствие, после накара Джейк да пие. Бяха останали само няколко кутии. Лусиен бе виновен.
Бавно вдигна крака, един по един, и ги спусна на пода. Лекичко разтри слепоочията си, но полза нямаше. Дишаше дълбоко, но сърцето му думкаше ускорено, изпращаше повече кръв в мозъка и задвижваше малките пневматични чукове, които не спираха нито за миг в главата му. Трябваше да пие вода на всяка цена. Езикът му бе пресъхнал и беше толкова надут, че му бе много по-лесно да стои с отворена уста като куче в горещ ден. Защо, защо го направи?