Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
— Не мога да го видя — прошепна той. — Но усещам, че идва.
Не обясни какво има предвид, а планинецът и не попита.
Морган беше уморен и гладен и знаеше, че нито той, нито Падишар биха могли да променят нещо в плановете на това, което би могло да бъде там. Завършиха пътуването си, бяха направили всичко възможно, за да прикрият следите си, а и нищо не биха спечелили, ако сега почнеха да се притесняват. Морган усети, че стомахът му стърже и чака наближаващата вечеря. Обядът им бе оскъден — малко корени, корав хляб, твърдо сирене и малко вода.
— Разбирам, че от бунтовник се очаква да прави всичко във възможностите на човешкото същество, но ти би могъл да се справиш и по-добре — оплака се той. — Но все пак бе трогателно.
— Разбира се, момче! — отговори бунтовникът. — Следващият път ти ще си гробаря, а аз трупа.
Различията в мненията им вече бяха оставени настрани, може би не забравени, но прехвърлени за разискване в бъдещето. Падишар бе забравил спречкването им след пет минути, а Морган реши към края на деня, че всичко е отново нормално. Той уважаваше вожда заради решителния му нрав и умението му да привлича хората около себе си. Падишар Крийл носеше у себе си учението за водач, сякаш бе роден с него. От него лъхаше невероятна сила, която те караше да го последваш. Но той също така знаеше, че дължи нещо на хората си. Няколко пъти след разговора им, Падишар беше убеждавал Морган, че братята не са изоставени и ще се приберат на север. Планинецът го харесваше въпреки подозренията си, че вождът никога не би могъл да изпълни докрай обещанията си.
Бунтовниците се ръкуваха с Падишар и ги поздравяваха за завръщането им. Щом те му вярват толкова, мислеше си Морган, защо да не му вярвам и аз?
Но той знаеше, че вярата е също толкова волна, колкото и магията. В миг се сети за счупения меч, който носеше. Вярата и магията бяха събрани, излети в желязо, а след това разбити. Пое си дълбоко дъх. Болката от загубата бе все още там, дълбоко в него, въпреки опитите си да я потуши и да си остави, както бе казал Падишар, време да я излекува. Казваше си, че с нищо не може да промени нещата и трябва да продължи живота си. Бе живял с години без магията на меча, без дори да знае, че съществува. Сега не беше по-зле оттогава. Той бе същият човек.
И все пак болката не стихваше. Тази празнота стържеше костите му отвътре и го накъсваше на парчета, които някой трябваше да събере. Може би не беше променен, но това, което бе преживял при допира си с магията, беше оставило върху него отпечатък като от нагорещено желязо. Спомените за битките, за мощта, която бе изпитал, оставаха. Сега всичко беше загубено. Както загубата на родител, близък приятел или дете, никога нямаше да го забрави.
Погледна към хълмовете Парма, без да се спира на нещо определено.
Когато стигнаха издатината, Чандос ги очакваше. Едноокият заместник на Падишар изглеждаше по-голям и черен от това, което си спомняше Морган. Брада опасваше скулестото му лице, а широките дрехи едва покриваха огромното му тяло. Той сграбчи ръката на Падишар и здраво я стисна.
— Добре ли мина?
— Дупката е Опасна — късо отговори големият мъж Чандос погледна към Морган.
— А другите?
— Биха се до последно, за да спасят братята — пак отговори Падишар. — Къде е Хайърхоун? Наоколо ли е или се е върнал във Варфлийт?
Морган бързо го погледна. Значи Падишар още търсеше предателя, помисли си той. Никой не бе споменавал майстора от ковачницата Килтън откакто Морган бе казал, че го е видял в Тирзис.
— Хайърхоун? — Чандос бе озадачен. — Тръгна веднага след като заминахте. Същия ден. Предполагам, че се е върнал във Варфлийт, както му каза. Не е тук. — Направи пауза. — Въпреки това имаше посетители.
Падишар се прозя.
— Посетители?
— Троли, Падишар.
Вождът на бунтовниците веднага се събуди.
— Не го казвай! Троли? Ха така. И как са попаднали тук? Тръгнаха към огньовете — Падишар и Чандос рамо до рамо, Морган след тях.
— Не казаха — отвърна Чандос. — Излязоха преди няколко дни от гората, сякаш са ни открили без никакви проблеми. Дойдоха без водач, като че ли сме направили лагера си насред полето — изръмжа. — Двадесетина едри приятелчета. Дойдоха някъде от север. Наричат се Келти. Разхождаха се долу докато сляза, за да ги попитам какво искат. Казаха, че искат да говорят с теб. Когато им съобщих, че те няма, казаха, че ще те чакат.
— Наистина ли? Решени са значи.
— Като камък, устремен към земята. Доведох ги горе, след като решиха да оставят оръжието. Не ми се стори правилно да ги държа долу, след като са изминали всичкия този път, за да те видят, а и така добре са се справили — изръмжа в брадата си. — Освен това реших, че триста от нас ще успеят да се справят с шепа Троли.