Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
— Може и да има — проговори Дамсън с тих глас. — Когато армията на Господарят на Магиите нападала Тирзис по Времето на Балинор Букхана, градът два пъти е бил предаван отвътре — единият път през вратите, втория път през тайни проходи, които минават под града и свършват в избите на палата. Възможно е тези проходи още да съществуват и да ни отворят път към Долината от страната на палата.
Кол извърна погледа си, а отчаянието се бе изписало по изсечените му черти. Очевидно бе очаквал нещо по-добро от Дамсън.
Пар се поколеба, след това внимателно каза:
— Това се е случило преди повече от четиристотин години. Бях забравил за тези проходи, въпреки че толкова пъти съм разказвал приказките. — Отново се поколеба. — Знаеш ли нещо за тях? Къде са, как да влезем в тях, дали все още са проходими?
Дамсън бавно поклати глава, без да обръща внимание на пренебрежително повдигнатите вежди на Кол.
— Но познавам човек, който може би знае. Ако говори с нас — след това погледна Кол и издържа на погледа му. Изведнъж на лицето й се появи мекота, която изненада Пар. — Всички имаме право на собствен избор — тихо каза тя.
Очите на Кол сякаш не виждаха. Пар го погледна за момент, чудейки се дали да му каже нещо, след това бързо се обърна към Дамсън:
— Ще ме заведеш ли при този човек довечера?
Тогава тя се изправи и двамата братя също станаха. Помежду им изглеждаше малка, почти крехка, но Пар знаеше, че впечатлението беше погрешно. Дамсън сякаш се замисли, преди да отговори.
— Зависи. Първо трябва да ма обещаеш нещо, когато отново отидеш в Дупката, независимо как, ще вземеш Кол и мен със себе си!
Настана тишина. Трудно можеше да се каже кой от двамата братя, беше по-изненадан. Дамсън им даде миг, за да се съвземат и каза на Пар:
— Страхувам се, че не ти давам възможност за избор. Не мога! Ще искаш да ни оставиш горе, за да ни предпазиш и това ще е грешка. Нужни сме ти.
След това се обърна към Кол.
— И ние трябва да сме там, Кол. Не разбираш ли? Нищо няма да се свърши — нито подтисничеството на Федерацията, нито Злото на Призраците, нито болестите и немотията по четирите земи, докато някой не го награби.
Може би Пар има възможност да успее, но не можем да го оставим сам да опитва. Трябва да направим всичко възможно, защото това е и наша битка. Не можем просто да седим и да чакаме някой друг да ни помогне. Никой няма да дойде. Ако съм научила нещо в живота — точно това е.
Тя изчака, гледайки ту единия, ту другия. Кол бе объркан.
Усещаше, че сигурно има аргументи за взимане и на друго решение, но за нищо на света не можеше да се сети за нито един. Бързо погледна Пар. Той бе пребледнял, погледът му бе закован в пода, а лицето безизразно.
— Достатъчно страшно е, че аз трябва да отида — каза накрая той.
Повече от страшно — измърмори Кол. Дамсън се приближи, взе ръката му в своите и я стисна.
— Няма да се случи. Знаеш го — повдигна се и го целуна нежно. — Разбрахме ли се?
Пар си пое дълбоко дъх и усети някъде скрито в себе си чувството на безизходица. Кол и Дамсън Рий — рискуваше живота и на двамата, тръгвайки по следите на Меча Беше се показал упорит. Оставил се бе да го управляват амбициите. Много вероятно бе неговата настойчивост да ги убие. Тогава го остави прошепна си сам. Просто се махна. Но дори докато го мислеше, знаеше, че няма да го направи. Разбрахме се — каза той.
Настъпи кратка тишина Кол погледна нагоре и повдигна рамене.
— Разбрахме се — повтори като ехо той. Дамсън посегна към лицето на Пар, след това прегърна Кол. Пар бе повече от изненадан, когато и брат му я прегърна.
ГЛАВА 25
Следващият ден, когато Падишар Крийл и Морган стигнаха до Издатината, беше мрачен. Доста здраво пътуваха, откакто напуснаха Тирзис, като спираха само за храна. Миналата нощ бяха спали по-малко от шест часа. Въпреки всичко можеха да стигнат и по-рано, ако не беше настояването на Падишар много грижливо да заличат следите си. След като веднъж навлязоха сред Хълмовете на Парма, започнаха да вървят на зигзаг през долини и хребети, а бунтовникът гледаше като ястреб зад себе си.
Морган реши, че вождът е прекалено предпазлив, накрая стана нетърпелив и му го каза:
— Проклятие, Падишар — губим време! Какво си мислиш, че има там отзад?
— Нищо, което можем да видим, момче — бе тайнственият отговор на другия.
Вечерта беше задушна, въздухът тежък и неподвижен, а небето бе оцветено от губещото се червено кълбо на слънцето зад хоризонта. Когато се качиха в кошницата на лифта, долу в гората вече се събираха сенките в кладенци от мастило. Около тях жужаха насекоми, привлечени от потта им. Краят на деня покриваше земята с тъмнина. Погледът на Падишар бе все още обърнат към Тирзис, сякаш искаше да види дали нещо не ги е проследило. Морган също погледна, но отново не видя нищо. Големият мъж поклати глава: