Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Такава беше любовта, която пламтеше в сърцето на Каталина де Крусес.

На другото блюдо на везните тежеше синовната обич, общественото положение, богатството и безброй други съображения. Любовта надделя над всичко; покорна на този подтик, Каталина реши да захвърли всичко друго.

Наближаваше полунощ и големият дом на дон Амбросио беше тъмен и тих. Стопанинът не беше в къщи. Вискара и Робладо даваха в пресидия голямо пиршество, на което бяха поканени всички първенци от селището. Между тях беше и дон Амбросио. Така че по това време той пируваше и се веселеше.

Пиршеството не беше за дами, затова Каталина не присъствуваше. То беше всъщност уредено набързо — като празненство, с което трябваше да завършат зрелищата през деня. Офицерите и свещениците ликуваха и бяха замислили и уредили заедно този неочакван банкет.

Градът бе стихнал, а в дома на дон Амбросио нямаше знак за живот. Вратарят още се навърташе край главния вход, като чакаше завръщането на господаря си; но сега беше седнал отвътре, на банкетата в сагуна и изглеждаше заспал.

Тези, които искаха да е заспал, го следяха.

Някой отвори голямата врата на конюшнята. В рамката й се показа човешка фигура. Беше конярят Андрес.

Конюшнята беше тъмна. Ако беше осветена, биха могли да се видят четири оседлани и обяздани коня, заставали по местата си. Би се забелязало и друго нещо, още по-странно — копитата на всеки кон бяха увити с груби вълнени парчета, завързани около глезените. Това бе направено с някаква умисъл.

Вратата на конюшнята не се виждаше от сагуана; но конярят се показваше от време на време, промъкваше се крадешком и надзърташе зад ъгъла. Явно беше, че наблюдава вратаря. Като се поослушваше малко, конярят се връщаше пак на мястото си до тъмния входна конюшнята и заставаше там, както и по-рано.

До някое време тесен лъч светлина се промъкваше между завесите на една стъклена врата — вратата на стаята на сеньоритата! После светлината изчезна внезапно; а след няколко мига вратата се отвори без шум. Фигурата на една жена се промъкна тихо навън и тръгна в сянката покрай стената към входа на конюшнята. Щом стигна до отворената врата, тя се спря и повика тихо:

— Андрес!

— Тук съм, господарке — отговори конярят, като попристъпи малко по на светло.

— Оседлани ли са всички?

— Да, сеньорита.

— Обви ли копитата им?

— До едно, сеньорита.

— Ох, какво ще правим с него? — продължи съкрушено жената, като посочи към сагуана. — Не ще можем да излезем преди да се върне татко, а тогава може да е вече късно. Santissima!

— Защо да не наредя и вратаря, сеньорита. както наредих момичето? Мога да се справя с него.

— О, Виченца ли? Как се справи с нея?

— Тя е в градинската къща — вързах я, запуших и устата и я заключих. Сигурен съм, че няма да се покаже, докато някой не я мамери. Не се бойте от нея, сеньорита. Така ще наредя и вратаря; само да ми кажете.

— Не, не, не! Кой ще отвори на баща ми? Не, не, не — не бива! — тя се замисли. — Ако излезе, преди да закараме конете, ужасно ще му липсват… могат да го проследят… да го настигнат. А уверена съм, че ще излезе. Колко време ще му трябва? Не много. Той ще може лесно да отвърже ремъците. Зная… защото веднъж казваше, че може: света дево! Може би е вече свободен и ме чака! Трябва да бързам … А вратарят!… Ха!