Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Не беше невероятно.
Тълпата го обсипваше с подигравки по пътя му. Преведоха го всред нея и го затвориха в калабосото.
На грубата банкета край едната стена на килията можеше да се почива. Нещастникът легна на нея. Вързаните ръце и нозе не му позволяваха да седи изправен.
Оставиха го сам. Войниците, които го доведоха, си отидоха, като заключиха отвън. Гласовете и дрънкането на сабите им показваха, че някои са още пред вратата. Оставили бяха двама часови. Другите се извлякоха и се смесиха с гражданите на площада.
Карлос лежа няколко минути неподвижно — почти без да мисли. Душата му преливаше от страдание. За първи път в живота си чувствуваше, че се поддава на отчаянието.
Това чувство бе съвсем краткотрайно и той започна да мисли… Но не и да се надява — не! Казват, че надеждата загивала само с живота. Това не е вярно. Той беше още жив, а надеждата беше мъртва. Нямаше надежда да избяга. Много добре беше пазен. Ожесточените му врагове знаеха колко мъчно го уловиха, та надали щяха да му оставят и най-малката възможност за бягство. Надежда за опрощение, за милост — и през ум не му минаваше такава възможност. Но мисълта му все пак работеше.
Естествено е затворникът да огледа стените на затвора си — да се увери, че е наистина затворник. Това е първата му работа, когато ключът се завърти отвън и той се почувствува сам. Покорни на този вътрешен подтик, очите на Карлос зашариха по стените. Килията му не беше в кула — едно малко прозорче или отвор в стената пропускаше светлина. Беше високо, но Карлос видя, че ако се качи на банкета, ще може да погледне навън. Нямаше желание да гледа нищо, затова лежеше, без да помръдне. Видя, че стените на затвора му не са каменни. Бяха от кирпич, а прозорчето му позволи да разбере колко са дебели. Не бяха и много здрави. Решителен човек би могъл с някое остро сечиво при достатъчно време да си пробие доста лесно изход през тях. Така мислеше Карлос; но помисли също, че няма нито остро сечиво, нито време. Уверен беше, че след няколко часа — може би след няколко минути! — ще го изведат от затвора на ешафода!
О! Той не се боеше от смъртта! Нито дори от мъченията, които предполагаше, че го очакват. Измъчваше го мисълта за вечната раздяла с майката, сестрата, с достойната и благородна девойка, която обичаше … Мисълта, че никога вече няма да ги види … ни една от тях … тази мисъл влудяваше съзнанието му.
Не можеше ли да им се обади? Нямаше ли приятел, който би могъл да им занесе една последна дума? … Да им предаде предсмъртната му мисъл? — Нямаше.
Слънчевият лъч, проникващ косо в килията, се губеше от време на време и помещението потъмняваше. Нещо полузакриваше отвора отвън: лицето на някой безделен леперо, който любопитствуваше да зърне затворника и бе помолил своите другари да го вдигнат на раменете си. Отворът беше по-високо от главите на тълпата. Карлос можеше да чуе грубите шеги, насочени не само против него, но и против скъпите му същества — майка му и сестра му. Това го измъчваше, но същевременно го накара да се запита защо ги споменават толкова много. Не можеше да разбере какво казват за тях, но имената им често достигаха до слуха му всред общия глъч.
Лежал бе около един час на банкета, когато вратата се отвори и двамата офицери, Вискара и Робладо, влязоха в килията. Придружаваше ги Гомес.
Затворникът помисли, че е настъпил последният му час. Щяха да го изведат за екзекуцията. Но грешеше. Намерението им беше друго. Съвсем различно. Дошли бяха да злорадствуват над страданието му.
Посещението им щеше да е кратко.
— Е, юнако! — започна Робладо. — Обещахме ти зрелище за днес. А ние сме хора, които държат на думата си. Дойдохме да ти съобщим, че зрелището е готово и скоро ще започне. Качи се на банкета да погледнеш на площада; ще го видиш чудесно: близо е, та няма да ти трябва далекоглед! Качвай се! И не губи време! Ще видиш, каквото ще видиш! Ха, ха!
Той се разсмя с груб, дрезгав смях, към който се присъединиха комендантът и Гомес; после, без да дочакат отговор, и тримата се обърнаха и излязоха, като заповядаха на войниците да заключат пак вратата след тях.
Това посещение, както и приказките на Робладо, учудиха и озадачиха Карлос. Той размисли няколко мига по тях. Какво означаваха? Зрелище, на което трябва да бъде зрител! Какво друго зрелище, ако не собствената му екзекуция? Какво значи всичко това?
Той постоя така. като се мъчеше да открие смисъла на Робладовите приказки. Доста време мисли за тях, докато най-после намери или помисли, че е намерил ключа на догадката.
Ха! — промълви той. Дон Хуан! … Той ще е! Горкият ми приятел! И него са осъдили; и той ще трябва да умре преди мене. Това ще искат да видя. Демони! Няма да им направя удоволствието да погледна! Не, ще остана, гдето съм. Той се простря пак на банкета, решен да остане в това положение. От време на време мълвеше: