Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Те заеха с голямо усърдие местата си, навиха дебелия край на бичовете около китките си и плеснаха ремъка о голите гърбове на двете жени. Ударите бяха умишлени и отмерени — брояха ги! Всеки оставяше отделна бразда върху кожата На гърба на младата жена белезите личаха по-ясно — ударите не бяха по-силни, но червените ивици се открояваха по-ярко върху меката, бяла, нежна кожа.
Чудно бе, че ни една не изпищя. Девойката се сви и простена тихо, но не издаде никакъв писък. А старицата остана съвсем неподвижна — нищо не издаде, че страда!
Когато ги удариха по десет пъти, един глас откъм средата на площада извика:
— Достатъчно за момичето!
Тълпата повтори думите; и този, който бе натоварен да бие по-младата жена, нави бича си и се оттегли. Другият продължи, докато отброиха двадесет и пет удара.
Гръмна музика. Магаретата бяха отведени от другата страна на площада и спрени пак в ъгъла.
Музиката спря. Падретата пак измърмориха своите обредни думи. Палачът също изпълни своето — този път само единият, защото по-младата жертва бе пощадена по искане на тълпата, при все че бе още в същото унизително и срамно положение.
Старата получи още двадесет и пет удара; след това музиката пак засвири и шествието се придвижи към третия ъгъл на площада.
Тук ужасното мъчение бе потретено, а след това наложено за четвърти път в четвъртия последен ъгъл — гдето предвиденото наказание от сто удара с бич завърши.
Тържеството приключи… Хората наобиколиха жертвите, които бяха освободени от официалната охрана и оставени на произвола на тълпата.
Тя ги гледаше с любопитство, но не и със съчувствие. Макар че видя всичко, тази сган изпитваше съвсем малко състрадание.
Фанатизмът е по-силен от милостта; а кой би искал да знае за някаква вещица или за някакъв еретик.
Все пак някои помислиха за тях. Намериха се хора да развържат въжетата, да разтъркат челата на страдалците, да наметнат плещите им с ребоси, да наквасят с вода устните ма двете безгласни жертви — защото и двете бяха припаднали.
Докараха някаква груба карета. Никой не разбра, нито се опита да разбере как е дошла. Мръкваше и хората, задоволили любопитството си и огладнели, бързаха да се приберат. Воден от една девойка и подпомогнат от двама-трима тъмнокожи индианци, мургавият колар пренесе мъчениците в колата, качи се и подкара; девойката и тези, които му бяха помогнали, тръгнаха след тях.
Напуснаха предградията и по един страничен път през гъсталака стигнаха до някакво самотно ранчо — същото, гдето Росита бе доведена и по-рано; защото и сега я прибра Хосефа.
Жертвите бяха пренесени в къщата. Скоро се разбра, че едната вече не страда. Дъщерята дойде на себе си само за да види, че майка й я е напуснала завинаги!
Напразно разтъркваха слепите й очи… Напразно мокриха устните… Напразно й стискаха ръцете. Безумната скръб на дъщерята не затрогна вече нейния слух. Смъртта бе отнесла душата й към другия свят.
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Карлос бе наблюдавал ужасното зрелище от прозорчето на своята тъмница. Казахме, че го наблюдаваше мълчаливо. Но това не е съвсем точно. От време на време, когато окървавеният бич се стоварваше по-тежко, той издаваше глух стон — неволен израз на безкрайно страдание. Изражението на лицето издаваше, много повече от гласа, страхотния пожар, който пламтеше в душата му. Хората, които поглеждаха случайно или от любопитство към прозорчето, бяха ужасени от израза на това лице. То изглеждаше подуто, очите бяха зачервени и втренчени неподвижно. Челюстите и устните бяха стиснати, по челото блестяха едри капки пот. Никаква червенина по бузите — или изобщо по лицето — сякаш нямаше ни капка кръв. Смъртнобледо лице, неподвижно като каменно ваяние.
От мястото си Карлос можеше да види само двата ъгъла на площада: гдето започна жестокото наказание и гдето го наложиха за втори път. След това шествието отмина така, че той не можеше вече да го вижда; но при все че гледката не измъчваше погледа му, облекчението беше съвсем малко, защото Карлос знаеше, че мъчението продължава.
Той не остана до прозореца. Смъкна го решението да се самоубие!
Мъката му бе преляла. Не можеше да я понася вече. Смъртта щеше да го отърве и той реши да умре. Но как?
Нямаше никакво оръжие; а дори да имаше, не би могъл да си послужи с него, както беше вързан.
Все пак имаше някаква възможност. Да разбие главата си в стената!
Но щом погледна меката мазилка на кирпичената стена, той се увери, че и така не ще постигне целта си. С такъв удар може само да се зашемети, но не и да се убие. И пак ще се върне към ужасния живот.