Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Очите му гледаха килията и търсеха средство за самоубийство.
Една греда пресичаше помещението. Тя беше толкова високо, че на нея можеше да се обеси и най-високият човек. Ако ръцете на Карлос бяха свободни и имаше въже, работата щеше да се нареди. А въже наистина имаше, но не в ръцете, а на ръцете му, защото те бяха омотани няколко пъти с тънък ремък от необработена кожа.
Вниманието му се насочи сега към тези връзки. За своя изненада и радост той откри, че ремъкът е омекнал и се е разхлабил! Потта от ръцете и китките бе овлажнила суровата кожа, която бе омекнала и почнала да се огъва; а обезумелият от мъка Карлос я бе разтегнал с няколко инча с отчаяните си несъзнателни движения. Той усещаше, че ще може да развърже ремъците и се залови за това със силата и усърдието на отчаян човек! Ако ръцете му бяха свързани отпред, щеше да се опита да ги развърже със зъби; но те бяха свързани здраво зад гърба му. Той започна с все сили да ги дърпа и извива.
Никой народ по света не умее да си служи с въжета или ремъци по-добре от испано-американците. Индианците им отстъпват в това изкуство, а възелът и на най-опигния моряк е съвсем несръчен в сравнение с техния. Никой не умее да върже по-добре пленник без железни окови. Така че плененият Карлос беше безукорно вързан.
Но нито с въже, нито с ремък може да се върже човек с необикновена сила и решителност. Стига да има време, той положително ще се освободи. Карлос разбра, че му трябва само време.
А поради овлажняването от потта стигаше му и съвсем кратко време. За по-малко от десет минути кожените ремъци се измъкнаха от китките и ръцете му се освободиха!
След това прекара ремъка през пръстите си, за да го оправи, върза примка на единия му край, качи се на банкетата и завърза другия край за гредата. После мушна голия си врат в примката, за да премери на каква височина ще увисне, когато тялото се дръпне надолу. И застанал на края на банката, той се приготви да скочи…
— Да ги погледна още веднъж, преди да умра… Горките мъченици! Още веднъж…
Беше почти срещу прозорчето и трябваше само да се наведе малко встрани, за да види площада. Така и направи. Не можа да ги види; но видя, че вниманието на тълпата е насочено към ъгъла, който беше до самия затвор. Ужасният обред щеше скоро да завърши. Тогава ще ги изведат може би напред, гдето ще може да ги види. Ще дочака този миг… последния свой миг!
О! Какво е това? Господи, та то е…
Чу свистенето на острия бич, който разцепи въздуха. Помисли или си въобрази, че чува тих стон. Мълчанието на тълпата позволяваше да се чуе и най-слабият звук.
— Милостиви боже, няма ли милост? Чуй ме, боже на разплатата! Да, разплата! Какво бълнувам аз, глупакът, за самоубийство? Та ръцете ми са свободни… Нима не мога да разбия вратата… резето? Но защо? За да загина от оръжието им! А може би …
Извадил бе примката от врата си и се готвеше да отвърне глава от прозорчето, когато нещо тежко го удари по челото и почти го замая.
Най-напред помисли, че може да е камък от някой негодяй отвън; но предметът падна на банкета с тъп метален звън. Той погледна надолу и видя в полумрака, че го е ударйл някакъв продълговат предмет. Наведе се веднага и то грабна.
Беше здраво вързан пакет, увит в копринено шалче. Той отвърза бързо въженцето и вдигна пакета към светлината.
Вътре имаше фишек от златни унции, дълъг стоманен нож и сгъната хартийка!
Вниманието му се спря най-напред на нея. Слънцето бе залязло, светлината беше намаляла, но до прозорчето все още можеше да се чете. Карлос разгъна листчето и зачете: „Вашият ред ще е утре. Не можах да науча дали ще останете през цялата нощ там, гдето сте сега, или ще ви върнат в пресидия. Ако останете в калабосото — добре. Изпращам ви две оръжия. Употребете, което искате, или и двете. Стените могат да се пробият. Отвън ще има човек, който ще ви отведе в безопасност. Ако ви отведат в пресидия, ще трябва да се постараете да избягате по пътя; иначе няма никаква надежда. Няма нужда да пожелавам смелост и решителност вам — олицетворение и на двете. Идете в ранчото на Хосефа. Там ще намерите някой, който е готов да споделя с вас и опасностите, и свободата ви! Adieu, скъпи ми геройо, adieu.“ Никакво име. Но то, не трябваше на Карлос. Той знаеше много добре кой е писал това писмо.
— Смела, благородна девойко! — прошепна той, като скри хартийката в пазвата на ловджийската си риза. — Мисълта, че ще живея за тебе, ме изпълва с нова надежда, дава ми новии сили за борба. И да умра, не ще бъде от ръката на палача. Не, ръцете ми са свободни. И няма да ги свържат пак, докато съм жив. Ще отстъпя само, когато умра!